Когато си отидеш у дома

Ще ми бъде малко мъчно, но ще мине
Така както отминава дъжда през пролетта
Очите ми ще бъдат океани
Когато си отидеш у дома

Ще бъде всичко пак каквото е било
Изгрева, нощта и всичко друго
Ще се търкулне неусетно пак деня
И годините ще литнат като пеперуди

Часовете пак ще имат точните секунди
И луната ще заспива със нощта
А времето ще бъде тихо и послушно
И ще пази спомена за точно това СЕГА

В красива люлка пак ще залюлее
Вълшебства, трепети, мечти
И една душа, която помни и умее
Как стават истински дори

И щастлива днес , че имам вчера
Прегръщам спомена за любовта
И да го опазя вярвам, ще успея
Загърнат в моита топлина....

Чети още...

Можем ли?

Понякога в мен се събужда един особен навик - навикът да поглеждам назад в миналото.

Това пътуване винаги завършва по един и същи начин – аз казвам на себе си: 

"Колко си била глупава!” ( и веднага след това се оправдавам с младостта си и естествено, разбираш ли – нормално е да се греши)!

Но въпреки това въпросите в главата ми започват да валят един след друг като капки на засилващ се порой:

Защо не каза това вместо онова, защо не постъпи другояче тогава, 

защо не си призна чувствата на момчето, което обичаше, 

а защо не се пребори за момчето, което обичаше? (сега би го направила и това е повече от ясно!)

Защо не замина на онова пътуване, което толкова те плашеше, но едновременно с толкова го искаше,

защо не се извини на най-добрата си приятелка (може би днес все още щяхте да бъдете такива), защо правеше почти всичко на инат и наистина ли ти трябваше тази татуировка? 

Защо, защо, защо...въпроси, които сякаш, зададени днес, 

имат най-правилните отговори на света. 

Дали? 

Да, днес, може би съм по-смела и бих казала повечето от нещата, които мисля, а също и които чувствам, но дали...дали след пет години няма отново да си кажа: "Колко си била глупава"! 

И да, може би определено ще се осъдя - поглеждайки назад във времето и озовавайки се сега, в дни, в които позволявам на страховете ми да са по-големи от мечтите ми, в нощи, в които не мога да заспя, търсейки отговорите на напълно безсмислени въпроси, сега, когато правя по-рядко глупости, защото чувствам все по-малко, сега, когато всичко съм си казала, просто защото нямам какво да кажа, сега, когато...дали сегашните ми решения са глупави? 

И научаваме ли се изобщо да не повтаряме грешките си?

Порастваме ли? Ставаме ли по-зрели?

Можем ли да махнем с ръка и да изпратим лятото без да тъжим в есента? (например)

Можем ли да се зарадваме на снега, без да мърморим за това, че някой не е изчистил пред дома ни? (осъзнавайки, че това трябва да сме самите ние)

Можем ли да простим на онзи приятел, който толкова обичахме, а после времето ни раздели? (и какво са няколко години за истинското приятелство)

Можем ли да се върнем там, където се провалихме и да започнем наново? (с вдигната глава и с повече вяра в себе си)

Можем ли да зачеркнем с молив думата "грешка" и да разберем , че няма грешки, а просто падания и ставания по пътя на живота ни?

И най-важното - можем ли да простим на себе си?

Да се съдим по-малко?

Да се обичаме повече? 

...и отново да направим някоя глупост (просто защото сърцето ни го иска)

Можем ли? 

Чети още...