13.07.2016 г.

Разкажи ми

Разкажи ми за живота ти преди мен
за мечтите, с които си се събуждала
и за мислите, с които си заспивала
разкажи ми за нощите къси и за дългите дни
за приятелите, които обичаше
и снимки ми покажи
разкажи ми за контролните невзети
и изпитите, на които не се яви
за музиката, която винаги слушаше,
за билета за влака, който не купи
но все пак се качи
разкажи ми за плажа, на който прекара нощта
и за изгревите, които посрещна
и за това как не пиеш повече джин
а за текила не искаш да чуеш
но все още обичаш да танцуваш
по цели нощи чак до сутринта
разкажи ми за мечтите ти луди
и за това кой си обичала и как
за картичките, които ръчно рисува
и за стиховете, които написа за него
разкажи ми как си си тръгвала
и колко много боля
разкажи ми за всичко преди мен
и на кого да бъда благодарен сега
че съм част от твоя живот
който обичаш толкова много
така, както обичам те аз


www.facebook.com/stefanabelkovska

Вълшебна приказка, която тепърва започва

"Почувствах се развълнувано, неловко, самоуверено и още няколко емоции едновременно. Усмихнах се в отговор. Докато отговоря, буквално излетяхме. Не разбрах колко време пътувахме, защото се бях втренчила в километража и постоянно сърцето ми прескачаше, защото той караше изключително бързо. Искаше ми се да му кажа да намали, но не посмях. До известна степен ми беше приятно. Исках да изключа от ума си пресмятанията кое е безопасно и кое не. Въпреки бързата скорост, пътувахме дълго. Изведнъж пред нас се откриха високите светещи сгради на града. Слънцето вече залязваше и небето бе толкова красиво – преливащо в синьо и червено. Навлязохме в трафика. Погледнах през стъкления покрив – многоетажните небостъргачи на Лондонското Сити се извисяваха високо над мен. В огледалните им прозорци се отразяваха преминаващите облаци и залязващото слънце. Постепенно светлините им започнаха да се включват. Нощта обгръщаше града, а той се превръщаше във вълшебен светещ мегаполис.  Постепенно слънцето си размени място с луната. Нежният соул, който се носеше от уредбата допринасяше за усещането ми, че съм в някаква вълшебна приказка, която тепърва започва.."

Из "Безвремие"
ОЧАКВАЙТЕ СКОРО!



12.07.2016 г.

Раят не е място.....

-          - Слагате шнорхела, закопчавате спасителната жилетка и скачате!
СКачаме? Последното, което съм, е да съм добра плувкиня. Но на секундата буквално пляскам с ръце и се съгласявам. На около двеста метра от мен е Раят.
А до него мога да стигна само ако преодолея страха си.
До островите на Фи Фи, Тайланд се стига само по вода. Едно място, насред Андаманско море, буквално откъснато от света. Всяка минута от едночасовото пътуване си заслужава. Всяка минута е изпълнена с очакване. Очакване най-накрая да видя онова, за което отдавна мечтая. Когато най-после срещу мен започват да се откриват един по един островите в чудати форми, разбирам, че досега съм имала много бедна представа за цветовете – Фи Фи са превъплащение на цялата палитра, наречена красота, която природата притежава.
Водата преминава от мраморно синя към тюркоазено синя, синьо-зелена. Очите ми не смогват да обхванат преливащите се цветове и да осмислят случващото се пред тях – а именно – приближаването към т.нар. Остров на Маймуните, който буквално препречва пътя ни. Скалите се врязват в морето в същата тази непозната цветна палитра, а водата сменя нюансите си от тъмно зелено до непознато синьо. До острова обаче можем да стигнем само плувайки. След като преодолявам страха си и скачам във водата, първото нещо, което ме съветват да направя, е да се потопя и да погледна под мен. Правя го на секундата и... искам да възкликна - на не повече от два метра под мен се разкрива нещо, което не бях виждала досега. Стотици малки рибки, стотици по-големи, разноцветни, в различна форма, различно бързи, се надбягват с емоциите, които започват да бушуват в мен. Корали в червено, оранжево, други, обхванити в тъмен мъх, от които незнайно как изкачат други риби, водарасли и какво ли още не. Светът под мен е толкова нов, толкова различен, толкова непознат. Протягам ръка, опитвайки се да  докосна рибките, но те естествено бягат и се крият от мен, а аз толкова искам да бъда част от техния свят - поне за малко. Едно голямо черно нещо с мигащи очи стои на дъното и виждам, че има още такива като него. Не знам какво е, виждам го за първи път, а то ми премигва и аз наистина не мога да притая туптенето на сърцето ми и вълнението от всичко, което изживявам. Започвам да плувам над цялата тази фауна от непознати за мен живи същества, докато те постепенно не започват да изчезват и се сменят от бял безкрай. Изваждам главата си от водата и виждам, че вече съм пристигнала, а това, което съм видяла е белия пясък. Толкова бял, колкото сняг. Никога не съм виждала такъв плаж. Никога не съм виждала толкова чисто синьо море. Дърветата стигат почти до водата, а висящи лиани те подканват да помечтаеш да си направиш люлка на тях. Там, между клоните, са се скрили десетки маймунки. Абсолютно непритеснени от присъствието на хората, те се наслаждават на сянката и изобщо не ни обръщат внимание. Поглеждам назад, където на около триста метра са корабите. Въздухът не помръдва, няма и следа от вятър, само слънцето пари върху кожата ми, контрастиращо с капките от солената вода. Плажната ивица е къса, бяла, в морето има няколко камъка, слънцето грее от високо и водата изглежда още по-светло синя, почти колкото небето, оглеждащо се в нея. иска ми се да имам повече време и да остана тук по възможност завинаги, но знам, че трябва да потеглям. Слагам шнорхела отново, потапям се, за да видя за последно новият свят под краката ми и се връщам към кораба, за да потеглим към следващата спирка, а именно Майа Бей. Налага се да се прекачим на малка лодка, за да можем да се мушнем в тесните водни коридори. Пътуването отново си заслужава – във всяка минута. Островите на Фи Фи са покрити с много зеленина и са с чудата форма – наподобяват на високи хълмове, които изглеждат непроходими. Някой от тях дори нямат пясък, а се спускат директно във водата. Чудя се дали някой някога е стъпвал там. И дали, когато Алекс Гарланд е писал Плажът, също е искал да се доближи до тези непроходими места в търсенето на Раят. Да, Раят...постепенно пътят ни сред вълните се стеснява, преминавайки между два високи острова, за да навлезе в залива, станал символ на Тайланд. Търпението се изчерпва с всяка изминала минута и имам чувството, че лодката направо не се движи, а аз просто искам да скоча във водата и да хукна към плажа. Има безумно много хора. Всеки снима, плува, пече се на силното слънце. Има безумно много усмивки. Щастливи усмивки. Хубаво е. Пясъкът ли? Отново бял. По-бял от снега. Ситен, мокър на места, бял, контрастиращ с тъмно сивите скали, които се спускат високо над него. И със зеленото на джунглата, която се оглежда във водата. Водята ли? – тюркоазено синя, кристално чиста. Обръщам се към лодките и дъхът ми наистина спира – заливът е сгушен между двете страни на острова, а те сякаш са го прегърнали и само и единствено са допуснали слънцето да премине през тях, за да стопли малко вълните, които съвсем леко се разбиват в брега. Лодките са разноцветни, сякаш извадени от списание и ако се абстрахираш от всички останали хора, ще разбереш, че наистина се намираш в Рая. Защо ли? Защото се чувстваш така. Има места, на които и хиляда пъти да отидеш, няма да ти повлияят така, че да забравиш за живота ти у дома. Винаги нещо ще те гони, подсказва за него. Но има и такива места, които просто те изключват. Ти се изключваш. Забравяш за всичко. потапяш се в онова, което ти предлагат и ставаш част от него. Без да се съпротивляваш, без да изяваваш желанието си, защото тези места просто те поглъщат. Какво могат ли? много неща! Вълшебни неща. Да ти покажат , че светът, такъв, какъвто го познаваш, има и друго лице. И докато си седиш понякога на компютъра и се ядосваш за несполучливия ден, там, някъде, насред нищото, има едно малко кътче земя, което не познава компютри, не познава ежедневието, и не, не е чувало за несполучливи дни, защото тук, всеки ден слънцето се прокрадва през хълмовете, прегръща водата и прегръща пясъка, а после започва да си рисува неговите си приказки по скалите, по дърветата, обгръща хората и ги превръща в свои герои, а героите в приказките винаги са щастливи. Едно момиче ми се усмихва, а друго момче иска да се снима с мен, после един по-възрастен господин ме моли да го снимам със съпругата му, като по младежки свива двата си пръста и извиква с цяло гърло: „peace“! Усмихвам се и аз. Забравихме ли всички тук за онова, което искахме вечно да помним? Откъснахме ли се от представата за време поне за малко? Спряхме ли да броим какво имаме и какво нямаме? Трябваше ли ми обхват на телефона точно сега и имаха ли значение мислите ми отпреди половин час? Нищо нямаше значение. Само островът, който исках да обгърна с двете си ръце и да му благодаря за това, че днес ме направи част от своята приказка, от своето вълшебство. Героите в Плажът търсеха Рая и го намериха само , за да разберат, че „Раят не е място, Това е мигът,в който усещаш,че си част от нещо истинско и този миг живее в теб завинаги". Аз не търсих Рая, но знам, че винаги мога да го намеря отново, когато се върна към този спомен.

И знаете ли...слънцето залязва по различен начин в Тайланд...В една различчна нова палитра от цветове, цветове, които те правят истинска отново. 



http://lazara.bg/rubriki/mechtai-sas-stefana-raqt-ne-e-mqsto/