12.10.2016 г.

Отворена книга...

Премълчах за многобройните пъти, когато се бях опитвала да се свържа с баща си и за това, че още от малка, вървейки по улиците, гледах всеки мъж в лицето, търсех във всяко неговото. Някои ми заприличваха, а други не. Вече смътно си спомнях лика му, но знаех, че ако го видя, ще го позная. Понякога дори бях сигурна, че съм го съзряла. А когато хората се заглеждаха в мен, си мислех, че някой от истинските ми роднини ме е разпознал. Всъщност се взираха в огромните ми сини очи и се чудеха дали косата ми е естествено толкова светла.
Когато пораснах, започнах да търся начини да се добера до него. Нямаше безброй варианти – огромен телефонен указател и две имена – Джон Медсън. А само колко много хора се казваха така... Разбира се, един-единствен сред тях се бе кандидатирал за премиер. Още по-трудно за намиране! Исках да узная повече, да се изправя срещу него и да задам накуп всичките си въпроси без да спирам – какво се бе случило в онази къща, защо той ме изостави с лека ръка, коя е майка ми, имам ли други братя или сестри. Въпросите валяха, но нямаше кой да даде отговорите... Ето така човек се затваря в себе си. Ето така не създава приятелства и връзки. Чувствах се нежелана и отхвърлена и не виждах смисъл да се боря за повече. Майкъл и Алекс бяха единствените ми близки хора, докато не се появи Джесика. А Джейсън – той преобърна всичко на сто и осемдесет градуса. Правех неща, за които никога не бях се осмелявала дори да помисля, всичко бе ново за мен – усещанията, докосванията... Сега, когато споделих с него единствената си голяма тайна, вече бе прекалено късно за пресмятания и притеснения – никого не бях допускала по-близо до себе си. Чувствах се като отворена книга и знаех, че ако някой ден той си отиде, страниците ще се изпразнят от съдържанието си и никой друг не ще може да ги допише. Беше ме страх. Много ме беше страх...

Из "Чаках точно теб"
ОЧАКВАЙТЕ ПРЕЗ НОЕМВРИ!


Бялата къща на брега

Дните, които прекарахме в бялата къща на брега, бяха най-хубавите в живота ми досега... Всъщност бяха само три дни, пет часа и тринадесет минути. Красива и безкрайна вечност в моето съзнание. Всяка сутрин Джейсън се събуждаше преди мен. Отваряше огромните френски прозорци с изглед към морето и оставяше хладкия въздух да погали лицето ми. Като по поръчка, времето бе слънчево и дори леко топло. Освен това беше спряло. Спираше всеки път, когато гледах в очите с цвят на карамел; спираше всеки път, когато любимият ми се усмихваше с перфектната си усмивка. А после отново затанцуваше заедно с неговите пръсти, докосващи клавишите на пианото. Да, имахме и пиано... Вечер, когато тишината вече бе обгърнала брега, седях на терасата и наблюдавах тъмнината на безкрая. Леденият вятър лъхаше лицето ми, но не чувствах студ. Нежната мелодия, сътворена от допира на дългите му пръсти до клавишите, се разстилаше във въздуха като меко одеяло, което те обгръща... и те стопля. Усмихвах се, когато чувах гласа му нежно да припява. Не можех да предположа точно за какво си мисли, но знаех какво мисля аз. Или по-скоро какво чувствам: всичко! Вдишвах по-дълбоко и по-истински, нямаше ги вечните ми притеснения, нямаше го страхливото момиче. Усещах се свободна, истински свободна. Можех да хвърля пухенката на земята и да тръгна
гола въпреки студа. Знаех, че няма да настина. Можех да изтичам в морето и да плувам цяла нощ, вярвах, че няма да се удавя. Можех да тичам по плажа с боси крака и бях сигурна, че нямаше да настъпя нито един камък. Можех да пея с цяло гърло и знаех, че никой няма да ми се смее. Можех всичко, защото се бях влюбила истински...

Из "Чаках точно теб"
Търсете във всички добри книжарници и във всички онлайн магазини за книги!


Различен начин

И тогава той ми каза:
- Харесва ми как виждаш света различно, в малките неща;
как слънцето бавничко изгрява, 
как в различен цвят ти е небето, 
и листата на есента ги броиш - и по цвят, и по форма, 
а в ръцете ти са толкова красиви, 
как топло става щом дъждът внезапно спре, 
а залезът го гледаш с влюбени очи, 
студът обичаш го, 
а нощта любима ти е и караш ме да мисля, 
че вълшебствата съществуват....
....И тогава той ми каза, че ме обича.
Усмихнах и махнах с ръка:
- Не могат птиците да се обичат, те винаги ще търсят своето небе. 

Би ли..?

В един свят, в който можеш да бъдеш, където си поискаш
Би ли избрал да спреш на безимен плаж
В дълга лятна нощ
И да погледаш ей така звездите
И луната как изгрява там някъде зад хоризонта...
В един свят, в който можеш да бъдеш всеки
Би ли избрал да бъдеш себе си самия
Да признаеш, че обичаш
Малко свещи, тиха музика и топли нощи
Вино с лед и препечен хляб
Обикновени, простички неща...
В свят, в който можеш да видиш всичко
Би ли избрал да гледаш падащи звезди 
и да преброиш цветовете на нощта...
А светът ни уж така устоен - сложен
От черно-бял да превърнеш в пъстър, нов...
В един свят, в който всичко можеш ти да имаш,
имаш ли наистина онова, което винаги си искал?