Отворена книга...

Премълчах за многобройните пъти, когато се бях опитвала да се свържа с баща си и за това, че още от малка, вървейки по улиците, гледах всеки мъж в лицето, търсех във всяко неговото. Някои ми заприличваха, а други не. Вече смътно си спомнях лика му, но знаех, че ако го видя, ще го позная. Понякога дори бях сигурна, че съм го съзряла. А когато хората се заглеждаха в мен, си мислех, че някой от истинските ми роднини ме е разпознал. Всъщност се взираха в огромните ми сини очи и се чудеха дали косата ми е естествено толкова светла.
Когато пораснах, започнах да търся начини да се добера до него. Нямаше безброй варианти – огромен телефонен указател и две имена – Джон Медсън. А само колко много хора се казваха така... Разбира се, един-единствен сред тях се бе кандидатирал за премиер. Още по-трудно за намиране! Исках да узная повече, да се изправя срещу него и да задам накуп всичките си въпроси без да спирам – какво се бе случило в онази къща, защо той ме изостави с лека ръка, коя е майка ми, имам ли други братя или сестри. Въпросите валяха, но нямаше кой да даде отговорите... Ето така човек се затваря в себе си. Ето така не създава приятелства и връзки. Чувствах се нежелана и отхвърлена и не виждах смисъл да се боря за повече. Майкъл и Алекс бяха единствените ми близки хора, докато не се появи Джесика. А Джейсън – той преобърна всичко на сто и осемдесет градуса. Правех неща, за които никога не бях се осмелявала дори да помисля, всичко бе ново за мен – усещанията, докосванията... Сега, когато споделих с него единствената си голяма тайна, вече бе прекалено късно за пресмятания и притеснения – никого не бях допускала по-близо до себе си. Чувствах се като отворена книга и знаех, че ако някой ден той си отиде, страниците ще се изпразнят от съдържанието си и никой друг не ще може да ги допише. Беше ме страх. Много ме беше страх...

Из "Чаках точно теб"

ОЧАКВАЙТЕ ПРЕЗ НОЕМВРИ!