Когато, тогава.

- Когато, тогава. - каза той.
- Когато, тогава. - съгласих се аз.
Мислех си, че зная всичко,
мислех си, че мога всичко
мислех си, че нямам време
или пък, че имам цял един живот
мислех си, че зная какво точно ми трябва,
за да бъда щастлива...
и че то има очертания, цвят и мирис
и че има точно време, хора и дори места
и понякога дори си мислех, че нямам време и да го открия
Когато, тогава...
Зависеше ли това от мен?
Казвам ли на слънцето кога да грее
или пък на дъждът кога да завали
ще обичам ли или пък не
ще замина ли на край света, оставяйки всичко познато тук и сега
или пък ще си остана у дома
и разбрах - онова, което ми трябва
няма цвят и няма мирис
и няма място, няма време
има само очертанията на моето съзнание
и много цветове
на моите мисли и моите страхове
на моите сънища и моите мечти
и онова, което ще намеря
е само онова, което ще потърся
когато, тогава.
и вече не бързам
и не искам да въртя сама земята
онова, което ще дойде, ще дойде
а аз мога да бъда само тук и сега.