Една малка художничка, чийто рисунки, пресъздават целия свят

Когато сме деца мечтаем толкова лесно, толкова истинско
Рисуваме замъци и принцеси, дракони и супер герой
И вярваме, толкова истинско вярваме, че и ние можем да бъдем като тях.
Някой ден.
Невъзможно не съществуваше като дума в речника ни
Няма как да се случи не бе позната хипотеза
Там, в детската стая, мечтите ни бяха толкова реални
Колкото сами го искахме. Колкото дълго им позволявахме.
Колкото големи крила им поставяхме.
А после...
После залисани в бързината на живота си,
Превръщайки се в онова, което обществото ни поиска,
Вярвайки в общоприетото,
Чувствайки ограничено,
Пораствайки прекалено много,
Прекалено бързо,
Спряхме да вярваме в чудеса..
Оправдаваме се, че  търсим истинското, неразбирайки, че отдавна сме го изгубили
Прибирайки детските рисунки в кашони, старите касетки горе на тавана,
Стиховете и поемите, изписани на ръка...
Изтривайки сякаш с гумичка мечтите си
Всъщност спряхме да вярваме в себе си.
Питам се магьосник ли е живота и ако е, то наистина чудесата съществуват.
Май.
Бях забравила какво мога, бях забравила какво всъщност искам
До днес - докато не я видях – там , в пожълтелите листа, една малка писателка,
Чийто ръчно изписани думи едва се четат,
Една малка художничка, чийто рисунки, пресъздават целия свят.
Тя вярваше. Тя имаше време. Тя имаше вяра.
Тя нямаше извинения. Тя не намираше оправдания.
Тя просто твореше. Тя просто беше.
Собствената си мечта.
Онова, което е вътре в нас, никой не може да ни го отнеме.
Независимо как, то продължава да живее и винаги, когато го докоснем, ще ни дава смисъл.
Само ние сме тези, които можем да му позволим да живее или...изчезне завинаги.