Вратата на черната лимузина се отвори. Седях със
скръстени ръце пред задния изход на хотела и се чувствах отново на
деветнадесет. Този път обаче бях навреме да изпратя Джейсън. Но не навреме, за
да задържа всички мигове в настоящето. Как да счупя предопределеността? Нямаше начин...
Той стоеше пред мен и се усмихваше сухо. Мълчахме. Сега
нямаше какво да си кажем. Нужно ни бе
само да помълчим и да послушаме дъжда.
Може би той щеше да ни разкаже как и двамата искаме да сме отново заедно. Навярно щеше да ни научи как да си простим за разстоянията, които ни деляха, за
времето, което измина, за всичко, което
застана между нас, всичко, което ни отдалечи от точно това тук и сега. Мълчахме, а навън продължаваше да вали. Небето бе
сърдито, но сякаш ни прегръщаше. През
ръцете ни, вплетени една в друга, през затворените ни очи, през туптенето на
сърцата ни, в мислите ни, в нашия общ свят, толкова сега и толкова далеч оттук.
Не исках този миг да свършва, не исках да си тръгваме оттук. Един слънчев лъч
се прокрадна, чу се клаксонът на лимузината. Беше време.
Из "Чаках точно теб"
ОЧАКВАЙТЕ СКОРО!
Из "Чаках точно теб"
ОЧАКВАЙТЕ СКОРО!
