Погребаните живи чувства никога не умират

Винаги ще бъдеш ти...

Чувам собствения си глас да изрича заедно с неговия и да обещава... Една сълза се търкулна по бузата ми и аз машинално набързо я избърсах. Обърнах се и видях Джейсън, подпрян на рамката на вратата с поглед, вперен някъде безцелно около мен. Нямаше го момчето, изпълнено с невъзможни, но смели мечти - срещу мен стоеше един красив мъж, който бе постигнал вече всичко. Загубихме любовта си на няколко пъти. От глупост, от инат, от страхове. И все пак животът някакси ни върна тук. Днес бяхме по-далечни от всякога, разделени от времето, от годините, но все пак, някакси аз го усещах най-близко до мен. Той въздъхна и ми кимна с глава.

-        -  Хайде, Анина, да вървим! – обърна се толкова бързо и се изгуби в коридора, че дори не успях да премигна.

-         - Джей! – изтичах след него, той вече бе стигнал до колата. Изобщо не ме чу. Да вървим...Искам ли да вървим? Да останем...Искам ли да останем..? Господи, какво да правя...Танцуващите призраци от къщата бяха най-хубавите спомени от моя живот. Един живот, в който обичах само и единствено истински този мъж. Един живот, в който всеки от нас направи грешки, но бяха нашите грешки, бяха нашият избор. Винаги му прощавах, не защото вярвах, че е прав, а защото така правиш, когато наистина обичаш някого. Не се опитваш да го промениш, а просто го обичаш. А аз просто обичах този мъж, тази моя гръмотевична буря, този ураган от чувства, емоции, усещания, моето лято, зима, есен и пролет, моето всичко в едно. Обичах да бъда част от необятния му свят, да се потапям в смелите му мечти, да вярвам повече, да чувствам повече, да обичам повече. Света. Себе си. Него. Нищо не успя да запълни липсата му, нито една любов не бе точно такава и нямаше да бъде. Знаех го...чувствах го...стоях на прага, а той вече се качваше в колата , а аз продължавах да не правя и крачка, когато....ами ако това наистина бе последния път, в който го виждам? Ако наистина времето и животът нямаха да ни дадат повече шансове, ако нямаше да ни съберат отново? Нито веднъж? Никога? Казах ли му всичко, опитах ли поне да му кажа всичко...може би беше безнадеждно, безсмислено, но...опитах ли поне веднъж да кажа онова, което чувствах, онова, което изпепеляваше душата ми. 

      Защото вече знаех - погребаните живи чувства никога не умират.... 

ОЧАКВАЙТЕ СКОРО Продължението на "Чаках точно теб"

#чакахточнотеб

Чети още...

Мечтите

Спомням си как събирах багажа си толкова бързо и нетърпеливо, сякаш цял живот съм чакала този миг. Всъщност - наистина цял живот бях чакала точно този миг. Мечтаех да се преместя в Англия и от дете събирах картички на Лондон и ги лепях по стената си редом до плакатите на любимите ми момчешки групи и до тези на Леонардо Ди Каприо и Бон Джоуви. Представях си как ще се разхождам по улиците на милионния град, там, под загасващите му светлини, ще бъде зима, или пък лято, ще има нещо блещукащо - коледна украса може би или някакви вълшебни фенери - това не беше толкова важно, важното беше, че ТОЙ, ТОЙ щеше да е до мен - онзи от книгите, филмите, сапунените сериали, любовните романи, онзи, за който всяка тийнейджърка мечтае, именно ТОЙ щеше да ме държи МЕН за ръка и да върви до мен, усмихвайки ми се, разбира се и обичайки ме много. С тази картина заспивах в съзнанието си всяка вечер, убедена, че моето щастие е там, именно там. След като вече преминах тийнейджърската възраст и бях провалила умишлено всичките си сериозни и несериозни връзки, защото все пак ТОЙ ме чакаше някъде там, се появи вълшебството, наречено интернет и още по-вълшебната вселена, наречена майспейс. Нямаше и миг колебание в мен да отдам всичките си зимни, есенни, пролетни и летни нощи пред компютъра в търсене...търсене...чакане...Не си мислете, че той си нямаше профил - аз знаех как точно трябва да изглежда, къде точно да живее, колко да е висок и каква коса да има, така че частта с попълването на критерийте бе най-лесната от всички. Докато опаковах онзи същия багаж с нетърпеливи движения, се сетих за онова съобщение, което проблясна на екрана ми - първото "здравей". И така се започна - майспейс имаше много малък, симпатичен прозорец за чат, който се превърна в мястото, където прекарвах всяка свободна минута. Той ми харесваше. Наистина ми харесваше. Може би не си го бях представяла така като тийнейджърка, но пък тийнейджърките имат доста голямо въображение, нали? Нямах търпение да го видя на живо. Когато това се случи по-малко от два месеца след като бяхме писали денонощно, аз вече бях на летището, готова да оставя куфарите си там. Завинаги. Той наистина ме заведе на всички места, за които мечтаех от дете. Наистина имаше вълшебни светлини по дръвчетата около реката и настина мостът бе толкова величествен и красив. Наистина слънцето се отразяваше в него в едно особено розово и трябваше да навеждам глава, за да не се блъсна в летящите врани около мен. Наистина миришеше на кестени и на лято и зима едновременно, наистина се стъмваше рано, а вятърът бе хладен, наистина имаше безброй коли и двуетажни автобуси, милиони хора и да, наистина валеше. Нито ми беше студено, нито се чувствах мокра. Защото моята сбъдната мечта бе наистина толкова красива колкото фантазията. Сякаш някой бе извадил вълшебна пръчица и бе превърнал всичките ми детски мисли в реалност. И една вечер там - точно пред големия часовник, той падна на колене и ме помоли да се омъжа за него. Бяха минали три месеца. Три месеца от първото "здравей".Мислите ми започнаха да се надпреварват заедно със страховете и емоциите ми, които не спираха да спорят една с друга. Какво можех да отговоря освен „Да” – бях го репетирала цял живот! И така неусетно събрах багажа си, бързайки към моята мечта без да се колебая да оставя всичко познато и да поема по този път. Днес сменям каналите на българската телевизия в английската ми къща. Девет години по-късно имам Него, нашия дом и нашето дете. Девет години по-късно почти нямам друго. Девет години по-късно не обичам вече Лондон и не искам да виждам Коледните му светлини. 40 минути ме делят от часовника, пред, който казах ДА, но цяла вечност мина от деня, в който залепих първата картичка с точно този часовник на стената ми - там, до момчешките групи, Бон Джоуви и Лео. Цяла вечност мина от момичето в онази стая, което днес вече е жена. Интернет любов ли? Девет години по-късно знам, че любовта не отговаря на критериите в търсачката и често няма лика на онзи, с който нощем си заспивал, не носи определено име и не живее в определен град, не те води на определени места, не ти казва точните думи, няма перфектната усмивка, любовта, тя...тя има собствен свят, в който просто си се сбъдва, такава, каквато иска, не каквато ти я чакаш, не каквато ти й казваш да бъде...Защото ако нещо липсва в душата ти, не й казваш как да запълни дупката и празнотата, не й даваш определения, цвят и мирис...тя знае и сама ще намери начин, винаги ще намери път. Понякога може да е на хиляди километри разстояние, а понякога може да стои точно срещу теб. Стига да й позволиш да го направи.

Чети още...