Някъде сега

А може би аз никога не ще те намеря и ти ще си останеш там - в мига безвремие на отминаващата вечност, някъде в неясен кръстопът между сънища и реалност, като спомен, като пушек от цигара – ще се появяваш, а после ще изчезнеш...пак... и така... А може би ще се опитам да те търся вечно, припознавайки се в отминаващите хора и заблуждавайки се от маските на техните лица. И ще се опитвам всъщност да почувствам нещо, без да знам и аз какво. И пак ще търся онова – единственото, незаменимото, вечно желаното, което само ти ми даде досега... И разбирайки, че те не са ти и вероятно никъде в света те няма същия такъв, вярата ми ще умира бавно, като залеза в дъжда... И питам се защо ли трябваше да те позная...трябваше ли нещо да науча или просто ей така бе писано да се изгубя – като дете в тъмна, омагьосана гора? Но днес и винаги, когато пак съм близко аз знам, че ти си тук – в паяжината от мисли, емоции и чувства, близо до сърцето ми - ей тук. И виждаш ли как пак всичко е зелено и слънцето пада върху червените листа... Мирише ми на минало, а съзнанието ми играе си негова игра, изпращайки ми спомени, които превръщат се в сега. Харесва ми и ще ги прегърна. Така както прегръщам есента. И както тебе те прегръща. Някъде сега.