1.08.2020 г.

Нашите сродни души


Има такива хора, които сякаш познаваш от първия момент, които имаш усещането, че си срещал и преди, които носят у себе си онази топлина, твоята топлина, сякаш вече си у дома.
За тях лесно отваряш сърцето си, просто, защото то никога не се е затваряло за тях – в предишни животи или пък в забравени сънища….познаваш тяхното и знаеш, че няма да те нарани, защото онова, което носи, е спокойствие, щастие, свобода…
Тези хора ти дават криле, онези криле, които вече си имал, но си забравил как да използваш.
Забравил си да полетиш.
Но с тях отново го правиш. И наистина летиш.
Защото с тях просто си себе си.
Понякога те преобръщат всичко в живота ти като снежна буря, дошла изведнъж, но по онзи особен, чист и прекрасен начин, със свежестта на зимния въздух, в който дишаш истински, с цялото си сърце.
Докосването им те кара да се усмихваш, целувката им носи топлина, 
прегръщайки ги се чувстваш спокоен, чувстваш се щастлив. 
И дори понякога да се случва да има урагани в снежните бури, то е само защото се чувстваме неразбрани от тези, за които сме сигурни, че ще ни разберат. И те всъщност винаги го правят. Просто трябва да им повярваме. 
Защото, винаги, когато на сутринта се събудим слънцето отново грее в душата ни и отново тръгваме към сърцето си, отново тръгваме към тях.
Защото те са нашите хора. Нашите сродни души.

Има и такива хора


Има и такива хора
които винаги имат сърцето си,
Които са готови да преобърнат душата си
Които не се страхуват сълзите им да падат
Които не крият усмивката си
Дори когато са на везната между радостта и болката...

Те не са перфекктни, не...
Но те дишат от сърцето си
И живеят на хиляди минути оттук
Те знаят как да се усмихват за малко, 
да плачат за нищо
Да се спрат, за да погледат дъгата
Да погалят уличната котка
Да помечтаят с залеза над морето
Да се повярват в безкрайността
Те знаят как да превърнат пясъка в звезди на прах
И от тях да запалят огън в тъмното
За теб, за тях...

Тези хора там са седнали,
На ръба между точното време, между миналото и бъдещето,
За да ви дадат онази прегръдка, която винаги сте чакали
и която няма да ни стопли,
но ще ни накара да летим

Те виждат отвъд външният вид
Отвъд усмивката, отвъд сълзите
Гледат в душата и обичат
просто обичат...

Има и такива хора.
Живеещи с цялото си сърце.



Такива дни

Има ей такива дни, които са толкова красиви,
че ти се иска да можеш ги прегърнеш с цялата топлина,
която ти даряват,
с красотата на цялото небе,
в което слънцето залязва в розово лилаво,
с въздуха който сякаш вдишваш повече,
с музиката, която сякаш чуваш повече,
с онова в душата ти, което сякаш те кара да живееш повече...

Някой дни са толкова красиви,
че са способни да изтрият всеки един друг преди тях,
който е бил сив и мрачен,
Толкова красиви,
че те карат да тичаш, да скачаш, да летиш,
да обичаш... 
Целия живот, 
Музиката, небето и земята
Цветовете
Вятъра
Звездите
Да можеш ги вдишваш
Да издишваш 
Да живееш.
За такива дни си заслужава всичко
Такива дни осмислят целия живот 
а само миг,
магичен миг, оставащ в сърцето ни завинаги.




До край света

Не ми е самотно
Нито тъжно 
Просто искам да заспя
В прегръдките на тази топла вечер
И да не бъда пак сама 
Ще забравя всички думи неизказани
И премълчани 
И сълзите скрити ще простя
Ще се усмихна на звездите тайно
И с тях в съня ще полетя
Ще повярвам в истинските думи
Онези, казващи неща
Които всеки иска да познае
Най-вече дойде ли нощта 
Ще потърся пътища, пътеки 
Начини да сбъдна онова,
За което мога само да мечтая
И най-вече да мълча
Сплети пръстите си в моите,
Тръгвай, тичай, да вървим
По пътя вярващ във звездите
С мен бъди макар до край света.

31.12.2018 г.

Намерете я...

Изпращаме, посрещаме...
Често идването на Новата Година е като пътуване до някоя непозната дестинация, а изпращането й като завръщане вкъщи – отново си на същото място, но някакси си променен...
В секундите на отминаващото време често се питаме какво точно ни даде изминалата година или...какво точно й дадохме ние? Дадохме ли й повече от себе си, за да бъде по-хубава за самите нас, повече, за да постигаме целите си и всъщност постигнахме ли ги и наистина..? Спазихме ли обещанията си към нас и към хората, които обичаме, намерихме ли малко повече време за всички ни, но най-вече да спрем поне за малко и да погледаме заобикалящия ни свят? Времето, изтекло като бял снежец, хванат между пръстите ни ни кара да се питаме имаме ли наистина дни за равносметка или всеки ден е равносметка?
Лягахме ли си вечер с ръка, поставена на сърцето, благодарейки за най-хубавото, случило се през деня, изброявахме ли сутрин нещата, които имаме, вместо да се оплакваме за нещата, които ни липсват? Обичахме ли малко повече себе си, преди да искаме другите да ни обичат? Останахме ли там, където искахме да бъдем и загърбихме ли онова, което ни дърпа назад? Бяхме ли достатъчно смели да се хвърлим във водовъртежа на времето, рискувайки всичко, за да постигнем само едно?
Желания, стремежи, мечти...
Често, обръщайки се назад осъзнаваме колко красиви са били миговете, които са минали толкова бързо, докосваме с усмивка снимките, уловили моментите, в които сме били истински щастливи и искаме още от тях и именно в това е вълшебството – в осъзнаването, че сме имали, че можем да имаме и ще имаме още от тях.

И в един свят, където всичко се променя, където всичко се върти, където няма нищо стабилно, ви пожелавам да намерите своята опорна точка, своята крепостна стена – тази, на която винаги можете да се облегнете, когато ветровете на времето ви връхлитат силно, тази, за която да се хванете, когато пропадате някъде там в неизвестното, тази, която ще ви накара да се усмихнете, когато най-много ви се плаче, онази опорна точка, която ще ви накара отново да бъдете себе си, когато най-малко вярвате в това – и независимо дали тя е човек, място, мечта, цел или просто усещане – намерете я, пазете я, защото тя и само тя ще бъде винаги вашата щастлива звезда, която ще помогне мечтите ви да се сбъднат!

Пожелавам ви повече "Обичам те", "Благодаря ти", повече смелост да прощавате и по-малко его, за да казвате "съжалявам", пожелавам ви баланс и хармония вътре във вас, защото първо трябва да ги имаме в себе си, за да можем да ги споделим с другите. <3

24.12.2018 г.

Коледно писмо до теб

Здравей, непознат,

Защо ти пиша ли? Защото идва Коледа и защото по Коледа казват, че мечтите се сбъдват. Сигурна съм, че и ти имаш много мечти, сигурна съм, че вечер заспиваш, сгушен под завивките, представяйки си как те се сбъдват, сигурна съм, че там, в тъмнината твоят вълшебен свят става реалност. И е красив, нали? Знам, че е красив...Може би и все още вярваш в добрия старец, който идва заедно със залязващата луна, поглежда през прозореца и тайно разпръсва своят вълшебен прашец точно в коледната нощ. И на сутринта се будиш с онова гъделичкащо чувство, с онова оптимистично усещане, че чудесата се случват. Защото...ами защото всички вярват в това. Но аз искам днес наистина да повярваш. И затова ще ти разкажа една приказка. Тя не е коледна, тя е приказка за всеки ден. Приказка, с която да заспиваш под топлите завивки във вълшебния си свят и да вярваш...но нека първо да започнем с нея. Имало едно време едно малко момиченце, то си мечтаело да стане нито принцеса, нито пък балерина, искало да стане писателка. Да, точно така, писателка. Мечтаела си да кара хората да се усмихват, когато четат онова, което е написала ,защото знаеш ли, тя си мечтаела за истинска любов, за красиви места, за мир, за сбъднати мечти, за хора, които се държат за ръце и вярвала, че всички по земята мечтаят също за това и че ако го напише, хората ще се усмихват и ще бъдат щастливи...Но нейната майка живеела в съвременния свят, знаела, че парите не достигат и трябва да работиш усърдно, за да успееш в живота и постоянно й казвала: „Писателите не изкарват пари”.  Повтаряла й го толкова често, че малкото момиченце започнало да заспива все по-често с тази мисъл, а не с вълшебния си свят, в който е писателка. И така, малкото момиченце пораснало и станало голяма жена. Станало преуспяла бизнес дама, пътуваща из целия свят, печелеща много пари, караща скъпи коли. Но нещо все не й достигало. И тя не знаела какво. Докато една вечер, когато си седяла сама, в големия си лъскав палат, докато навън валял ситен летен дъжд, безцелно натискала клавишите на лаптопа си и търсела и тя не знаела какво...нещо, нещо, което да допълни щастието, което все така не й стигало. И тогава я видяла – папката на компютъра си, със заглавие „книга”. Очите на голямото момиче се разширири от учудване, пръстите й започнали да трептят от вълнение и то натиснало бутона „отвори”. Вътре, на малък файл стояла първата й книга, книгата, която била написала, когато била още дете, първия й роман. Голямото момиче веднага започнало да чете, чувствайки  в сърцето си онова, което толкова много му липсвало и...започнало да пише. Да пише ли пише. Не спряло да пише цяло лято. Едно дъждовно лято, всяка нощ, до късно, без да спи, пишело ли пишело. Лягало си с трепет в сърцето и се събуждало с усмивка, тичало по задачи и срещи, а вечер пишело отново и отново. Година по-късно голямото момиче имало своят първи роман, а малкото момиче – своята сбъдната мечта. Това, което искам да ти кажа, скъпи непознат е, че понякога мечтите ни могат да изглеждат недостижими, понякога могат да изглеждат невероятни, понякога ...могат да изглеждат глупави. Но там, в сърцето си, ние знаем, че истински щастливи сме само, когато мечтаем.
Животът е изключително точна система, която често ни води на места, далечни от мечтите ни,по-красиви, по-привлекателни,по-достъпни от невъзможното в сънищата ни...
Животът понякога е въртележка,
обърквайки представите ни какво искаме наистина
 и подхранвайки страха ни
способни ли сме и заслужаваме ли да го получим....
...но истинската мечта се познава от сърцето и то знае...
Знае как да изживее минутите и да преспи часовете,
как да пропътува пространствата, километрите съмнения,
кога да полети и кога да се спре,
кого да обича, за кого да го боли, какво да научи, кое да прости....
И без значение дали след десет, двадесет или тридесет години,
то ще познае своята мечта и пак ще я прегърне....
Ще я прегърне с раните и всички счупвания, нанесло му времето,
хората, света, живота...
ще я прегърне без страх и ще заплаче...
знаейки че само тя ще събере всички парченца и ще го направи отново цяло... 
Затова, скъпи непознат, не спирай да мечтаеш.
Не само по Коледа, не само вечер, преди да заспиш, а винаги, винаги, винаги...
Защото истинските желания живеят вечно в сърцето и няма пречка, няма сила, няма време, които да ги спре да се осъществят.
Голямата мечта е път-тя е цел, любов и светлина.
А те винаги побеждават.

Мечтай.

С обич, Стефана


29.10.2018 г.

Трябва да призная, че третата новела от новия ми роман "Остани" е моята любима! Нямам търпение да я споделя с Вас! 

След внезапната смърт на най-добрия си приятел, Роб резервира първия възможен самолетен билет за далечна дестинация. На остров Бали той се озовава далеч от шумотевицата на родния Лондон и виковете на тълпите от фенове на „Тъндърсторм”, намирайки онова, за което мечтае в този момент – спокойствие и тишина. Но не само – на острова Роб среща Кехия, местно момиче с необикновена съдба, което е на път да промени из основи виждането му за живота и да го научи на най-важния урок – че „вкъщи” е в сърцето, независимо къде си по света.

ТЪРСЕТЕ новия роман "Остани" във всички големи книжарници от 01-ви декември!
#нороман #очаквайтескоро
#остани