Обичащи дъжда

Вали. На пресекулки, на спомени, на вечности,
на докосвания, на думи
Неизказани и мокри
На многоточия и запетаи,
В недовършени разкази и истории без начало
Вали монотонно, истински, сънуващо, събуждащо
Вали в душата и в ума, във всяка клетка, всеки атом
Вали, танцува, рисува, пише, склуптурира
Капки като ноти, мирис като минало, докосване без допир
Танц
И песен
И образ
Мой и нечий
Твой и ничий
обща тишина
Едно небе
Днес всички чувстваме еднакво
Изгубено, намерено
Счупено и цяло
Като дъждовни капки в
Топлата земя
Днес сме просто души, обичащи дъжда...

Чети още...

Моят Единбург...

Моят Единбург е пътища, които водят към минало и настояще.

Безкрайна улица, осеяна със спомени и сънища, истински и измислени...

Залязващо в червено слънце, сини вълни, зелени поля и много, много безкрай...

Моят Единбург е замъци, потракващи подкови, улици по цяла миля,

мирис на трева, мирис на минало, мирис на бъдеще.

Моят Единбург е една легенда, в която сърцето може да се връща там, 

където е забравило душата си.

Просто сядаш на онзи хълм, от който виждаш целия град. Не, виждаш целия свят. 

Толкова общ и толкова твой. Такъв, какъвто е бил. Такъв, какъвто ще бъде.

Онзи свят, дълго спял в сънищата ти, но който наяве, наяве винаги си търсил.

И аз го намерих -  там, между извисяващите готически кули, там, над улиците, потънали в мелодия от гайди, там, по извиващите се вечно зелени пътища, 

там, на колене пред безкрайния океан.

И точно там разбрах, че има нещо от него в мен, че има нещо и от мене в него...

Да се влюбя бе толкова лесно...просто, защото никога не съм спирала да го обичам.

Моят Единбург за вас е град, а за мен е дом.

Дом на сърцето ми.

И винаги ще се завръщам там <3

Чети още...

Истинските ние

Реален свят и нереални ние

Общество, очаквания, ти и аз

И всички ние в един безумен кръговрат

Търсим истинските хора

Истински места, истински приятели и истинска любов

Толкова еднакви сме по пътя всички ние - 

С лица назаем, без посока и компас

Опитваме се да бъдем всичко друго, но не самите нас

И единственото истинско е, че отминават дните

И все по-истинско забравяме кои сме

не се намираме, а се изгубваме

и да, много, много се страхуваме

Че не заслужаваме повече от това, което  вече имаме

Но напук продължаваме все така истински

Да мечтаем в студената прегръдка на нощта

Сънувайки онези, истински истински неща...

А после отново се събуждаме

Не знайки кое е правилно, кое грешно

И прегръщаме с измръзнало сърце,

Раняваме, а нас самите ни боли

И с оправдания продължаваме да бягаме,

А уж търсим истинското, но дали?

Чети още...