15.02.2017 г.

Тичах много...

..."Тичах. Тичах много. С боси крака, през тревите, през камъните. Спъвах се и падах. Исках да заплача, но нямах време за това. Не биваше да спирам. Знаех, че ако спра, той ще ме настигне и... Отново тъмнина. И мрак. И болка. Ужас и страх. Не можех да се върна там. Спомените ми се размиваха в съзнанието ми като пушек от цигара – почти ги виждах, но всъщност не. Спомням си, че бягах дълго. Или поне така ми се стори. Колко време може да бяга едно шестгодишно дете? Не много, но със сигурност надалеч. Няма съмнение в силата, която страхът може да му даде. Да тича ли, тича...
... После изгубих съзнание...."
Из "Чаках точно теб"
#чакахточнотеб


14.02.2017 г.

Обичам те!

-   Обичам те. – неочаквано каза той, загледан във витрината, претрупана с шоколадови сърца.
-   И аз те обичам. – отговорих усмихнато и улових ръката му.
-   Обещай, че винаги ще е така. – промълви сухо и несигурно.
Снежинките валяха хаотично върху нашите лица.
-   Любовта не се обещава. – отвърнах аз – тя е тук – посочих гърдите му – и тук – посочих моите – и навсякъде – разперих ръце към преминаващите хора с балони в ръка и сърцата, които надничаха от всеки ъгъл. Беше празник. Празникът на любовта.
-   Ами ако някакси изгубим сред всичко това? Сред сезоните, сред хората, сред живота? Какво ще стане с нас?
-   Какво ли? Аз ще знам как обичаш да пиеш кафето си, а ти кога обичам да се събуждам в неделя, ще ми подаряваш любимите ми цветя на рождените ми дни и понякога ще ми пееш любимата ми песен. Ще те водя на места, за които дори не си мечтал, а ти ще ми отвръщаш, че най-важното е, че на тези места с теб. Понякога ще се караме, а после ще се сдобряваме, ще танцуваме в ледения дъжд като луди тийнейджъри, а после ще боледуваме заедно.  Дали ще бъде вечно, не зная. Знам обаче едно – онези, които обичаме, имат специално място в сърцето ни. Понякога си мислим, че сме ги срещали и преди, а друг път просто ще ги срещнем отново. Поне още веднъж. Вечността, в която искаш да се закълнем е просто хиляди секунди, а секундите са просто част от това, което наричаме време.
Любовта няма будилници, тя има само себе си и се сбъдва, когато си реши.
-   Сега. – очите му затанцуваха заедно със снежинките.

-   Сега. – повторих и затанцувах с тях.