Обичам те!

-   Обичам те. – неочаквано каза той, загледан във витрината, претрупана с шоколадови сърца.

-   И аз те обичам. – отговорих усмихнато и улових ръката му.

-   Обещай, че винаги ще е така. – промълви сухо и несигурно.

Снежинките валяха хаотично върху нашите лица.

-   Любовта не се обещава. – отвърнах аз – тя е тук – посочих гърдите му – и тук – посочих моите – и навсякъде – разперих ръце към преминаващите хора с балони в ръка и сърцата, които надничаха от всеки ъгъл. Беше празник. Празникът на любовта.

-   Ами ако някакси изгубим сред всичко това? Сред сезоните, сред хората, сред живота? Какво ще стане с нас?

-   Какво ли? Аз ще знам как обичаш да пиеш кафето си, а ти кога обичам да се събуждам в неделя, ще ми подаряваш любимите ми цветя на рождените ми дни и понякога ще ми пееш любимата ми песен. Ще те водя на места, за които дори не си мечтал, а ти ще ми отвръщаш, че най-важното е, че на тези места с теб. Понякога ще се караме, а после ще се сдобряваме, ще танцуваме в ледения дъжд като луди тийнейджъри, а после ще боледуваме заедно.  Дали ще бъде вечно, не зная. Знам обаче едно – онези, които обичаме, имат специално място в сърцето ни. Понякога си мислим, че сме ги срещали и преди, а друг път просто ще ги срещнем отново. Поне още веднъж. Вечността, в която искаш да се закълнем е просто хиляди секунди, а секундите са просто част от това, което наричаме време.

Любовта няма будилници, тя има само себе си и се сбъдва, когато си реши.

-   Сега. – очите му затанцуваха заедно със снежинките.

-   Сега. – повторих и затанцувах с тях.