Винаги ще бъдеш ти...
Чувам
собствения си глас да изрича заедно с неговия и да обещава... Една сълза се
търкулна по бузата ми и аз машинално набързо я избърсах. Обърнах се и видях
Джейсън, подпрян на рамката на вратата с поглед, вперен някъде безцелно около
мен. Нямаше го момчето, изпълнено с невъзможни, но смели мечти - срещу мен
стоеше един красив мъж, който бе постигнал вече всичко. Загубихме любовта си на
няколко пъти. От глупост, от инат, от страхове. И все пак животът някакси ни
върна тук. Днес бяхме по-далечни от всякога, разделени от времето, от годините,
но все пак, някакси аз го усещах най-близко до мен. Той въздъхна и ми кимна с
глава.
- - Хайде, Анина, да вървим! – обърна се
толкова бързо и се изгуби в коридора, че дори не успях да премигна.
- - Джей! – изтичах след него, той вече бе стигнал
до колата. Изобщо не ме чу. Да вървим...Искам ли да вървим? Да останем...Искам
ли да останем..? Господи, какво да правя...Танцуващите призраци от къщата бяха
най-хубавите спомени от моя живот. Един живот, в който обичах само и единствено
истински този мъж. Един живот, в който всеки от нас направи грешки, но бяха
нашите грешки, бяха нашият избор. Винаги му прощавах, не защото вярвах, че е
прав, а защото така правиш, когато наистина обичаш някого. Не се опитваш да го
промениш, а просто го обичаш. А аз просто обичах този мъж, тази моя
гръмотевична буря, този ураган от чувства, емоции, усещания, моето лято, зима,
есен и пролет, моето всичко в едно. Обичах да бъда част от необятния му свят,
да се потапям в смелите му мечти, да вярвам повече, да чувствам повече, да
обичам повече. Света. Себе си. Него. Нищо не успя да запълни липсата му, нито
една любов не бе точно такава и нямаше да бъде. Знаех го...чувствах го...стоях
на прага, а той вече се качваше в колата , а аз продължавах да не правя и
крачка, когато....ами ако това наистина бе последния път, в който го виждам?
Ако наистина времето и животът нямаха да ни дадат повече шансове, ако нямаше да
ни съберат отново? Нито веднъж? Никога? Казах ли му всичко, опитах ли поне да
му кажа всичко...може би беше безнадеждно, безсмислено, но...опитах ли поне
веднъж да кажа онова, което чувствах, онова, което изпепеляваше душата ми.
Защото вече знаех - погребаните
живи чувства никога не умират....
ОЧАКВАЙТЕ СКОРО Продължението на "Чаках точно теб"
#чакахточнотеб
0 коментара:
Публикуване на коментар