Едни мигове ще останат завинаги....

Последните часове от годината отминават винаги бавно, много бавно...

Дали, защото самите ние се опитваме да спрем отминаващото време или просто, защото имаме нужда от още малко от него, за да направим още малко от онова, което все още не сме.

Защо винаги именно в тези часове се замисляме за това дали сме постигнали всичко, което сме искали, всичко, което сме си обещали и какво изобщо си обещахме?

А не е ли обещанието в края на всяка отминаваща година просто къстче от едни желания, от едни смели мечти....?

Бях ли там, където исках да бъда?

Прегръщах ли достатъчно тези, които обичам?

Говорих ли по-малко,

премълчавах ли повече,

вървях ли прекалено бързо и спирах ли, когато трябваше....

Разбрах ли, че не можеше да имам всичко и че всъщност...

Не ми трябваше всичко.

Трябваха ми просто още малко от моментите, в които

слънчев лъч докосва лицето ми и ме кара да се усмихна в ледения ден;

от любима песен да се разнасе от радиото и да стопли душата ми;

от една ръка, която да държа в моята;

от едно лице, без което не мога;

от една душа, с която да усетя всичко около мен,

от едно сръце, с което да обичам повече...

Себе си. Света.

Защото годините никога не са се мерили в часове, още по-малко пък в минути...

Те са в онези малки, кратки мигове, каращи дъхът ни да спре за секунди,

секунди, в които сме истински себе си, в които сме истински щастливи.

Секунди, в които имаме повече от онова, което сме поискали, секунди, в които сме били свободни.

Не колекционирайте неща, събирайте моменти.

Докосвайте;

обичайте;

споделяйте;

прощавайте;

горете

от обич, страст, желание, мечти

от живот...

Защото часовете са много, но малко са онези мигове, които ще останат завинаги...