Когато бях малка си мечтаех да
стана писателка, но не каква да е писателка, а световно известна – от онези, за
които пишат по вестниците, списанията, чийто книги се четат на всички езици и
всички знаят името им – от деца до възрастни и четат ли, четат всяко нещо,
което са написали. Лутайки се в детските си мечти, пишех комикси, които сама си
илюстрирах, подобни на някогашните Мики Маус, но с приказни герой, които дори
не помня откъде ми хрумваха на ума. После същите приказни герой оживяваха в
приказки, които гордо връчвах на учителката ми по литература в трети клас, а тя
пък развълнувана ме караше да излизам на дъската да ги чета пред всички. Това вече
не ми харесваше, срамувах се, дърпах се, но как се става известен автор така - като се срамуваш да излезеш пред публика? И аз сама не знаех. Като попораснах
и започнах да си създавам илюзии за любовта – под илюзии разбирайте да се влюбя
в симпатичното момче от 7 В клас, който
носи статуса "лошо момче", само защото има сцепена вежда, но вероятно просто е паднал
някога в банята и който разбира се, задължително си няма и идея, че аз
съществувам, реших да пиша любовни писма. Отдаваше ми се предвид несподелената
ми любов. След нея, разбира се, по детски имаше още много други, но точно тогава
забелязах един конкурс в някое от тогавашните списания – може и да беше Попкорн
– „Най-вълнуващо любовно писмо до Леонардо Ди Каприо”. Харесвах Лео като всяка
средностатистическа тийнейджърка по онова време, имах си любовни драми, тази любов си
беше невъзможна и естествено, вълнуваща и набързо написах писмото, без дори да го редактирам. Първо място!
Несподелената ми любов с момчето със сцепената вежда имаше смисъл! Реших, че
имам потенциал и взех една голяма тетрадка с оранжеви корици и започнах да пиша
книга. По онова време животът ми се въртеше около училището и мечтите ми, които висяха на стената редом до програмата ми за училище – Лондон и любимата ми момчешка група – две невъзможни неща
– нито щях да посетя Лондон в близко бъдеще, нито пък да срещна световноизвестната си
любимата група. Но за сметка на това историята, която създавах на страниците на тетрадката бе красива, романтична - имаше си
моя измислен Лондон, имаше си и моята измислена момчешка група, имаше истинска драма, имаше и много любов...Изписах всичките страници на един дъх, затворих последната корица и просто оставих историята настрана. Някакси, в последствие тази тетрадка изчезна, а с нея постепенно изчезваше и
мечтата ми да стана писателка. Мислех си, че никога повече няма да мога да
пресъздам написаното отново, никога повече няма да мога да изпиша цяла тетрадка,
никога повече няма да мога да създам друга история... Детските ми мечти за световноизвестен автор започнаха постепенно да се борят с
изживяванията ми на тийнейджър, а в последствие с драмите ми на студентка и
постепенно замряха, когато се потопих в корпоративния свят на търговията и
маркетинга. Спомнях си от време на време за оранжевата тетрадка и за героите от
моят несбъднат роман. Но дотам. Животът вече имаше друг смисъл. Имаше своите
истински любови, своите истински драми, своето истинско щастие, своята истинска
цел. Или поне така си мислех. До една вечер. Една лятна вечер, когато навън
дъждът удряше силно по прозорците, седях на дивана вкъщи и се чувствах
апатична, тъжна, без настроение. Ей, така, без повод. Животът винаги е бил щедър към мен, но нещо все ми липсваше. липсваше ми онази невероятна тръпка, която винаги е търсила душата ми, която винаги е искало да почувства сърцето ми - липсваше ми нещото отвъд оковите на стандартното ежедневие, на стандартния ми живот, липсваше ми тръпката на мечтите, онези - смелите, несбъднатите, липсваше ми усещането да ги имам. Искаше ми се нещо да се
случи, но нещо невероятно, нещо, което да промени всичко около мен, да промени
мен...нещо, което не знаех какво да е, още повече тихата стая не даваше особени
перспективи за подобна случка. Отворих лаптопа и започнах безцелно да ровя в
папките. Разглеждах снимки – беше ми скучно, филми – не ми се гледаха, изтрих
някакви неща – нямаше подобрение. И тогава я видях – там, на моя си лаптоп,
който ползвах от години, стоеше папка с името „Книга”. Книга ли? Аз такава
папка нямам! Или поне не се сещах да имам... Отворих набързо и вътре имаше файл
със същото заглавие. Отворих набързо и него. Представете си учудването ми,
когато вътре, в този появил се незнайно откъде файл, беше моята история от
оранжевата тетрадка! В цели 68 страници! Не можех да повярвам, с треперещи ръце заразглеждах в
подробности и видях, че файлът е създаден още през 2000 година. Точно тогава по памет съм възстановила само 68 страници от моята история... Не помнех това
нещо. И заклевам се, за първи път го виждах на компютъра ми. Чудо? Знак? Не
знам, но определено бе нещото, което исках да получа тази вечер. И то дойде! Само!
Някакси! Пред мен започнаха наново да оживяват героите от моята история,
спомените за нея, идеите за продължението й, но най-вече – мечтата ми да стана
писател. Отне ми точно два месеца да завърша историята. Отне ми повече малко
по-малко от година да я напечатам на хартия. Отне ми 17 години да сбъдна
мечтата си. През тези 17 години животът ми даде възможността да видя Лондон за
първи път и в този първи път да се влюбя в него, точно, както го обичах на
картичката, закачена на стената ми като дете; даде ми възможността още много
пъти да се върна там и да изживея толкова прекрасни мигове, които си мечтаех да запомня завинаги. А има ли по-добър начин да запомниш нещо завинаги от това да го
пръсъздадеш на хартия? За тези 17 години животът ми даде възможността да срещна и любимата си група. Да, същата любима група от плакатите на стената ми, да се
запозная с тях и те да помнят моето име, да ми разкажат вълнуващи истории за себе си и живота си и да ми дадат толкова много емоции, които да, отново исках да запомня завинаги. Отне ми
17 години да сбъдна мечтите си. Отне ми точно толкова време животът да ми даде
всяка думичка от историята, която започнах тогава, навремето, за да я довърша
днес, за да стана готова за моята мечта. Да я сбъдна. Да я изживея. И бе
точният момент. Перфектният тайминг. Най- правилното време. И вече знаех –
винаги живеем чрез мечтите си, а и те живеят чрез нас. И когато тогава, като малки, вечер сме
заспивали, и сме си мислели за невъзможни неща, невъзможни ли са били те
наистина? Не ни ли е дал животът именно онова, за което сме мечтаели без страх,
онова, което сме поискали по детски със сърцето си, истински, чисто, без капка
колебание, че ще се провалим, без капка колебание, че ще паднем, без предрасъдъци
дали ще бъдем харесани и колко точно ще бъдем харесани? Във времето, когато
нямаше фейсбук и лайкове, мечтаехме ли по-искрено от всякога и вярвахме ли
по-истиниски от всякога – в чудеса, във феи и във вълшебства? Вярвахме ли
повече в себе си, когато нямаше кой да ни каже, че няма невъзможни неща? Аз да. А вие?
