Да се влюбиш в Тоскана

Безкрайни зелени поля, подредени в редици тополи, които сякаш докосват небето, същото небе, където слънцето бавно залязва, там, някъде зад заспиващите слънчогледи – залязва в оранжево, жълто, тъмно червено, залязва в различните нюанси на себе си, за да потопи красотата в тишина и да я направи още по-красива… Не, това не е описание на някой магичен пейзаж от приказките, това е мястото, за което почти всеки от нас мечтае да посети поне веднъж в живота си.

"Да се влюбиш в Тоскана" четете тук: 

http://lazara.bg/razvlecheniq/pochivka/da-se-vlubish-v-toskana/

Чети още...

Вземете своето безплатно копие на "Чаках точно теб"!

Скъпи приятели, Честит Празник на всички празнуващи! Ето и моят подарък за Вас - от линка по-долу можете да изтеглите напълно безплатно първите 80 страници от дебютния ми роман "Чаках точно теб", а ако те Ви харесат и искате да поръчате цялата книга, пишете ми на лично съобщение и ще получите 10% отстъпка! Побързайте - линкът е валиден само до неделя 12-ти март :)Приятно четене! <3 <3 <3
https://www.instafreebie.com/free/WAuLW

Чети още...

Подарък за 8-ми март :)

Кой не обича подаръците? 🎁 По повод утрешния красив празник искам да подаря на всеки един от Вас по нещо специално! Затова само от утре, 8- ми март, само за 4 дни Ви подарявам първите 80 страници от романа "Чаках точно теб", удобни за онлайн четене! ❤ И това, разбира се не е всичко - всеки взел своя подарък ще получи 10% отстъпка при поръчка на книгата! А защо да не направите така подарък на някого, когото обичате? ❤❤❤ За подробности следете информацията на страницата. 

Чети още...

Погребаните живи чувства никога не умират

Винаги ще бъдеш ти...

Чувам собствения си глас да изрича заедно с неговия и да обещава... Една сълза се търкулна по бузата ми и аз машинално набързо я избърсах. Обърнах се и видях Джейсън, подпрян на рамката на вратата с поглед, вперен някъде безцелно около мен. Нямаше го момчето, изпълнено с невъзможни, но смели мечти - срещу мен стоеше един красив мъж, който бе постигнал вече всичко. Загубихме любовта си на няколко пъти. От глупост, от инат, от страхове. И все пак животът някакси ни върна тук. Днес бяхме по-далечни от всякога, разделени от времето, от годините, но все пак, някакси аз го усещах най-близко до мен. Той въздъхна и ми кимна с глава.

-        -  Хайде, Анина, да вървим! – обърна се толкова бързо и се изгуби в коридора, че дори не успях да премигна.

-         - Джей! – изтичах след него, той вече бе стигнал до колата. Изобщо не ме чу. Да вървим...Искам ли да вървим? Да останем...Искам ли да останем..? Господи, какво да правя...Танцуващите призраци от къщата бяха най-хубавите спомени от моя живот. Един живот, в който обичах само и единствено истински този мъж. Един живот, в който всеки от нас направи грешки, но бяха нашите грешки, бяха нашият избор. Винаги му прощавах, не защото вярвах, че е прав, а защото така правиш, когато наистина обичаш някого. Не се опитваш да го промениш, а просто го обичаш. А аз просто обичах този мъж, тази моя гръмотевична буря, този ураган от чувства, емоции, усещания, моето лято, зима, есен и пролет, моето всичко в едно. Обичах да бъда част от необятния му свят, да се потапям в смелите му мечти, да вярвам повече, да чувствам повече, да обичам повече. Света. Себе си. Него. Нищо не успя да запълни липсата му, нито една любов не бе точно такава и нямаше да бъде. Знаех го...чувствах го...стоях на прага, а той вече се качваше в колата , а аз продължавах да не правя и крачка, когато....ами ако това наистина бе последния път, в който го виждам? Ако наистина времето и животът нямаха да ни дадат повече шансове, ако нямаше да ни съберат отново? Нито веднъж? Никога? Казах ли му всичко, опитах ли поне да му кажа всичко...може би беше безнадеждно, безсмислено, но...опитах ли поне веднъж да кажа онова, което чувствах, онова, което изпепеляваше душата ми. 

      Защото вече знаех - погребаните живи чувства никога не умират.... 

ОЧАКВАЙТЕ СКОРО Продължението на "Чаках точно теб"

#чакахточнотеб

Чети още...

Мечтите

Спомням си как събирах багажа си толкова бързо и нетърпеливо, сякаш цял живот съм чакала този миг. Всъщност - наистина цял живот бях чакала точно този миг. Мечтаех да се преместя в Англия и от дете събирах картички на Лондон и ги лепях по стената си редом до плакатите на любимите ми момчешки групи и до тези на Леонардо Ди Каприо и Бон Джоуви. Представях си как ще се разхождам по улиците на милионния град, там, под загасващите му светлини, ще бъде зима, или пък лято, ще има нещо блещукащо - коледна украса може би или някакви вълшебни фенери - това не беше толкова важно, важното беше, че ТОЙ, ТОЙ щеше да е до мен - онзи от книгите, филмите, сапунените сериали, любовните романи, онзи, за който всяка тийнейджърка мечтае, именно ТОЙ щеше да ме държи МЕН за ръка и да върви до мен, усмихвайки ми се, разбира се и обичайки ме много. С тази картина заспивах в съзнанието си всяка вечер, убедена, че моето щастие е там, именно там. След като вече преминах тийнейджърската възраст и бях провалила умишлено всичките си сериозни и несериозни връзки, защото все пак ТОЙ ме чакаше някъде там, се появи вълшебството, наречено интернет и още по-вълшебната вселена, наречена майспейс. Нямаше и миг колебание в мен да отдам всичките си зимни, есенни, пролетни и летни нощи пред компютъра в търсене...търсене...чакане...Не си мислете, че той си нямаше профил - аз знаех как точно трябва да изглежда, къде точно да живее, колко да е висок и каква коса да има, така че частта с попълването на критерийте бе най-лесната от всички. Докато опаковах онзи същия багаж с нетърпеливи движения, се сетих за онова съобщение, което проблясна на екрана ми - първото "здравей". И така се започна - майспейс имаше много малък, симпатичен прозорец за чат, който се превърна в мястото, където прекарвах всяка свободна минута. Той ми харесваше. Наистина ми харесваше. Може би не си го бях представяла така като тийнейджърка, но пък тийнейджърките имат доста голямо въображение, нали? Нямах търпение да го видя на живо. Когато това се случи по-малко от два месеца след като бяхме писали денонощно, аз вече бях на летището, готова да оставя куфарите си там. Завинаги. Той наистина ме заведе на всички места, за които мечтаех от дете. Наистина имаше вълшебни светлини по дръвчетата около реката и настина мостът бе толкова величествен и красив. Наистина слънцето се отразяваше в него в едно особено розово и трябваше да навеждам глава, за да не се блъсна в летящите врани около мен. Наистина миришеше на кестени и на лято и зима едновременно, наистина се стъмваше рано, а вятърът бе хладен, наистина имаше безброй коли и двуетажни автобуси, милиони хора и да, наистина валеше. Нито ми беше студено, нито се чувствах мокра. Защото моята сбъдната мечта бе наистина толкова красива колкото фантазията. Сякаш някой бе извадил вълшебна пръчица и бе превърнал всичките ми детски мисли в реалност. И една вечер там - точно пред големия часовник, той падна на колене и ме помоли да се омъжа за него. Бяха минали три месеца. Три месеца от първото "здравей".Мислите ми започнаха да се надпреварват заедно със страховете и емоциите ми, които не спираха да спорят една с друга. Какво можех да отговоря освен „Да” – бях го репетирала цял живот! И така неусетно събрах багажа си, бързайки към моята мечта без да се колебая да оставя всичко познато и да поема по този път. Днес сменям каналите на българската телевизия в английската ми къща. Девет години по-късно имам Него, нашия дом и нашето дете. Девет години по-късно почти нямам друго. Девет години по-късно не обичам вече Лондон и не искам да виждам Коледните му светлини. 40 минути ме делят от часовника, пред, който казах ДА, но цяла вечност мина от деня, в който залепих първата картичка с точно този часовник на стената ми - там, до момчешките групи, Бон Джоуви и Лео. Цяла вечност мина от момичето в онази стая, което днес вече е жена. Интернет любов ли? Девет години по-късно знам, че любовта не отговаря на критериите в търсачката и често няма лика на онзи, с който нощем си заспивал, не носи определено име и не живее в определен град, не те води на определени места, не ти казва точните думи, няма перфектната усмивка, любовта, тя...тя има собствен свят, в който просто си се сбъдва, такава, каквато иска, не каквато ти я чакаш, не каквато ти й казваш да бъде...Защото ако нещо липсва в душата ти, не й казваш как да запълни дупката и празнотата, не й даваш определения, цвят и мирис...тя знае и сама ще намери начин, винаги ще намери път. Понякога може да е на хиляди километри разстояние, а понякога може да стои точно срещу теб. Стига да й позволиш да го направи.

Чети още...

Сега

Сега, когато трябваше да вървя, изминалите последни дни ми се струваха като някаква химера, като нещо, което никога не се бе случвало. Вероятно така се чувстваш, когато се влюбиш от пръв поглед в някого. И този някой сега заемаше цялото свободно пространство в гърдите ти, в главата ти, властвайки над всички мисли и създавайки емоции и чувства, които отдавна си мислел, че си изгубил способността да чувстваш.

Самолетът бавно започна да се извисява, а на мен бавно започваше да ми се плаче. Как бе възможно това – плачеше ми се за човек, когото видях точно веднъж, който едва познавам, който, който...просто бе по-различен от всичко останали – някъде, някога, които съм и ще срещна в живота си. Знаех го! Не съм предполагала и за миг, че ще стане така в момента, в който одобрих поканата за приятелство в интернет, не го осъзнавах и в дългите ни разговори, които водехме онлайн, не го усещах и в снимките, които разглеждах постоянно. Разбрах го в момента, в който ръцете му хванаха моите и той ми се усмихна. Ей така, по момчешки. Каза ми само едно „здравей“. Е, и още нещо разбира се, но не помня, как да помня, като всичко около мен се завъртя, подът пропадна, небето се захлупи, всичко се въртеше, въздухът не стигаше... и така разбрах.

Оттърсих глава от спомените и реших да заспя. За заспя с мисълта за прибирането вкъщи и връщането ми към стария ми живот. Той ме помоли да му пиша. За какво да му пиша? На хиляди километри от мен е, за какво ми е да рови в мислите ми, когато не мога да го докосна, за какво ми е да бъде част от минутите в деня ми, когато неговият ден е някъде другаде, далеч от тук....След като кацнах, прибрах се, разопаковах багажа, свърших още около хиляда неща, само и само да не мисля за него, опитах се да заспя и нищо не помогна...отворих whatsapp и написах: „Кацнах”. До този момент не знаех колко време траят три секунди и половина – точното време, което измина докато получа отговор от него – „добре, скъпа. Как си? Как беше полета?” И така се започна. Разумното ми АЗ се предаде пред емоционалното ми АЗ, пред опцията да се събуждам всяка сутрин и с треперещи ръце да търся телефона си, пред това да заспивам вечер посред нощ само заради часовата разлика и само заради безкрайните дълги разговори, които водехме. Звукът на известията бе станал най-любимият и чакан звук в живота ми...и колко странно, ей така , на 29 се влюбих като на 15, аз, разумната аз...нямаше и капка следа от моето благоразумие, от това, че вътрешно осъзнавах, че тази връзка няма бъдеще, ако аз или пък той не сменим държавата, в която живеем.  Което с всеки изминал ден ми се струваше все по-добра идея, все по-добро решение. Но не смеех. Имах стабилна работа, апартамент, кола, купища приятели, семейство, един живот, за който повечето хора мечтаят, а аз си го имах, просто си го имах. И бях готова да го разменя за да имам НЕГО. Бях ли? Разумното ми АЗ всяка вечер ми поклащаше пръст и ми повтаряше да заспя, да спра да мисля за това, разумното ми АЗ всяка сутрин ме потупваше по рамото, посочвайки ми познатия път към добре платената ми работа, убеждавайки ме, че това, именно това е правилния избор, същото това разумно АЗ се смееше заедно с мен, когато петък и събота излизах с приятелите ми на по питие...За съжаление обаче разумното ми АЗ нямаше какво да ми каже, когато нощем седях в тъмното, чувствайки се, че правя най-голямата грешка в живота си, защото знаех, вътрешно знаех, че любовта на живота ми не е част от моя разумен живот. И така, усмихната и тъжна едновременно, пропътувах десетки пъти познатото разстояние от хиляди километри, за да изживея малкото на брой щастливи мигове с НЕГО. А той..той ли.. той беше като всички сезони в едно, той беше като зарядно, към което се закачаш и в момента, в който се откачиш искаш още и още, той беше емоцията, която липсваше вътре в мен, той беше заряда, от който имаше нужда живота ми, той ми показваше всичко онова, което очите ми гледаха , но не виждаха. Заобичах света около мен във всяко едно отражение, научих се да мечтая за най-невъзможните неща, вярвах, че мога да постигна всичко, съумях да мълча повече, за да мога да чуя повече, да видя повече от онова, което се случваше около мен, да се науча да чувам сърцето си, да се науча да поспра, за да погледам някой изгрев или залез, да стана рано, защото животът тече толкова неспирно и толкова бързо, за да се влюбя в дъжда и в хладния въздух, за да се науча да танцувам с него и да му позволя да изпее моята песен, на НЕГО, на дъжда...Мигове, които бяха кратки, но оставяха следа в живота ми повече от всички други безкрайни моменти, които вероятно някога щях да изживея. И след като си тръгвах всеки път, вкъщи, с разумното ми АЗ се убеждавахме заедно, наред със страховете ми, че така е добре. Че така всичко е наред. Беше ли?....

Не знам. постъпих разумно и останах. Останах тук, тук, където винаги бях. Не знам дали се уплаших или...това вече няма значение....Но един въпрос не ме оставя понякога вечер да зяспя - изживях ли любовта? А всъщност изживява ли се любовта? Не зная... не мисля...Но там някъде, така далече, ТОЙ винаги ще бъде в моята Вселена повече от всички. И макар и езикът ни да бе различен, единствен той разбираше всичко, което мислех, чувствах, сричах...Защото един е онзи, който влиза в живота ти, разбърква всичко като ураган посред лято Преобръща душата ти, Разбива я на хиляди парченца само, за да разбереш, че никога досега не е била цяла. След НЕГО всичко вече е различно. ТОЙ не остава в живота ти. Не и наистина. Защото там, вътре в себе си, винаги ще търсиш, винаги ще помниш онзи, научил те на най-трудния урок - този да обичаш. Себе си.  

Чети още...

Той, той и пак той

„Тъндърсторм“ бяха на върха, а за мен Джейсън си бе все същият. Смело се изправяше на сърфа и се гмурваше върху вълните. После ме целуваше със солени устни и разказваше за новите си мечти – да направят хит, който да стане номер едно. Естествено, искаше го веднага и аз се смеех, защото песните от албума още не бяха записани. Прекарахме цяла седмица на брега. Не се научих да карам сърф, все така си ме беше страх. Но обичах да седя на пясъка с молив в ръка и да го наблюдавам как танцува със свободата си... Всяка минута, прекарана с Джейсън, ми даваше повече, отколкото бях изживяла досега, повече отколкото щях да изживея някога. Енергията, която носеше... Не можех да си я обясня! Беше като зарядно, към което се включваш. И аз го правех – несъзнателно, спонтанно, за дни напред. А после исках отново. Като пристрастяване. Като наркотик. Като точно моя наркотик. Знаех, че той е човекът, за когото винаги съм копняла и за когото винаги ще копнея. Той, той и пак той. По-лошо – бях сигурна, че никой не може да ми даде това, което той ми осигурява. Не можех да си обясня привличането си към него. Аз... бях си загубила ума тотално. Често ми разказваше своите теории за минали животи и силно вярваше, че се познаваме отпреди. Не вярвах и не разбирах, но ми харесваше да го слушам, да му се доверявам. За първи път вярвах толкова силно в нещо..."

Из "Чаках точно теб"

#чакахточнотеб

Чети още...