23.06.2017 г.

Все още виждам теб

И все още виждам теб
през запотеното стъкло
На онази кола,
От която съм слязла преди секунди,
Секунди преди дъждът да завали,
да завали по релсите на онази гара,
гарата, от която трябва да си тръгна,
да тръгна на далеч, далеч оттук,
далече от тебе, далече от сега...

И все още виждам часовникът старинен
да се поклаща бавно с вятъра студен,
студен като онова, което ще остане,
ще остане да живее вечно в нашите сърца...

И все още помня твоя образ,
там, зад запотеното стъкло,
как тихо се усмихва
усмихва се и казва нещо...
на мен и на дъжда....

Не чувам.
Времето шуми.
Шумят и бурите,
бурите, които идват,
идват и отиват си
от теб, от мен, от всичко това сега,
И ще останат само капки от дъжда...
На него те нарекох.
за да останеш част от вечността.

Чети още на: www.stefanabelkovska.blogspot.bg


5.06.2017 г.

Завинаги

Завинаги

Тя седеше срещу мен - най-добрата ми приятелка, най-красивата жена, която познавах. Бе протегнала нежната си длан, а огромният камък на безименния й пръст почти ме ослепяваше. Уж радостна, ми се усмихваше сухо, разказваше за най-големия ден, който й предстоеше, за който мечтаеше от дете, но като за някакво предстоящо събитие, като за чуждо събитие, не нейното, нечие друго, натякваше на мен, на себе си, че е щастлива, но нещо ми подсказваше, че не е точно така... Не се бяхме виждали от месеци. Знаех добре, че крие нещо от мен, виждах го в очите й, които ме отбягваха, в леко треперещите й ръце, в когато държеше чашата с кафе, разбирах го и от безсмислените разговори, които вече водехме повече от час. Играех ролята, за която тя дори не ме беше помолила, влизах в театъра й, който неумело режисираше и се правех, че й вярвам. И след като всички измислени теми се изчерпаха, замълчахме, допивайки студените си кафета и точно, когато вече срещата ни губеше своя смисъл и изтичаше в своето време като в малък пясъчен часовник и всяка от нас вече нямаше търпение да си тръгне, за да свали щастливите маски от своето лице, тя се обърна към мен, присвивайки устни и отсече:
- Обичам друг.
Засмях се нелепо, неразбиращо и тъпо, а тя само кимна два пъти с глава и единственото правилно нещо в този момент бе, да помахам на сервитьорката за още едно кафе. Разказа ми за Другия, с болка в гърдите си, която дори аз сама почувствах, за някаква любов, която вече втора година продължавала, някой някого обичал, двамата се обичали, но май-май никой от тях не знаел за това. Въртеше пръстена с огромен камък там, на пръста си, където му беше мястото, където тя толкова много НЕ искаше да му бъде мястото, нервно, неразбиращо, обвиняващо самата нея за решенията, които уж са правилни, но май не бе сигурна, че са такива, за болката, която сама си причиняваше и щастието, към което тичаше, бягаше, но се спъваше, но дали това не бе просто един грешен път..? Задаваше ми въпросите един след друг - дали това е любов, има ли смисъл, какво да направи, как да постъпи, да му каже ли, да избяга ли, да зареже ли всичко, но какво ще си помислят другите, но как, за Бога, можех аз да зная, когато нашият вътрешен свят е толкова необятен и толкова личен, че само сами ние знаем и разбираме какво се случва в него. Понякога е вълшебно, понякога е илюзорно, понякога има хиляди пеперуди, понякога няма нищо, а друг път има всичко и аз не знаех, наистина не знаех чия страна да заема - на илюзията или на реалността. Търсели се, гонили се, карали се, разделяли се, обичали се, но НЕ били заедно. Тя е с бъдещия си съпруг, а той - с някакво момиче. Имало някакъв свят по между, там някъде, в празното пространство между техните два свята и този свят наистина изглеждаше красив.... Спомних си как напусна мъжа си преди година и попитах Другият ли е бил причината за това. Тя само кимна с глава.
- Какво направи той тогава? - попитах я логично, а тя просто ми сви рамене и каза:
- Нищо. Той знаеше, че съм сама. Чаках...
- Той знаеше и не направи нищо? - учудено попитах аз.
- Е, все е разбрал. Някакси....
Някакси бил разбрал. Някакси? И ето как всички пропуснати мигове умират някъде в миналото, наречено неизживяно. Не някакси умират. Истински умират. Превръщат се в пепел, в прах. Опитах се да разбера, задавайки милион въпроси - защо, защо не му се е обадила, защо не е изтичала при него, да му „каже ей, обичам те, да бъдем заедно! Зарежи онази, другата, бъди с мен, нали мен обичаш?” Не, не правели така жените, тя била жена....
-Но добре, нали го обичаш?
-Нали и той ме обича...? Аз ли трябва да гоня любовта?
Къде пише кой трябва да гони любовта? Трябва ли някой да гони любовта? Можеш ли да догониш любовта ако тя сама не иска да те стигне? Най-красивите очи, които познавам, бяха най-тъжни на света. Защото не гонила любовта. Глупост? Егоцентризъм? Несигурност? Страх от самота? Защо ти е да се влюбваш всъщност? Да не бъдеш сам? Да чувстваш, че някой иска теб - точно теб? Или пък несигурен във себе си търсиш онзи, който да ти даде онова, което сам не можеш да откриеш - нито в себе си, нито във света? И просто си оставаш с онзи, който може би и евентуално знаеш, че ще те обича вечно. Точно тогава, когато осъзнаваш, че няма сигурност и във вечността.
- Какво да правя? - ме попита.
- Как какво да правиш - омъжваш се! - Нали това трябваше да изкрещя? Но вместо това си замълчах. Подкрепям любовта. И не, не вярвам в клетвите за нея.Обичам те завинаги.. Завинаги ще съм до теб! Завинаги ще те обичам?” Завинаги е най-разплаканата дума...И да съм до теб, не означава, че ще те обичам... Можеш ли да се залъгваш цял живот, заспивайки до това завинаги. На ужким не можеш да обичаш. На ужким няма да заспиш. Но не наужким животът ще тече....
- Той знае ли че го обичаш? - попитах тъпо, защото не разбирах безсмисления театър, глупавата й игра.
-  Знае, разбира се! - отсече и ми се разсърди даже.
Ако не кажеш на някого, че го обичаш, защо си сигурен, че ще го разбере? Колко думи умират още преди да бъдат родени, колко неизказани чувства блуждаят изгубени в годините ей така - от  достойнство, глупост, от инат? Какво значение има какво изпитва другия към теб, ако ти сама не си сигурна в чувствата си? Какво значение има ако си сигурна в чувствата си, щом се колебаеш да ги признаеш? И ако се колебаеш да ги признаеш, наистина ли искаш точно това – точно този човек, точно тази любов? А ако я искаше, нямаше ли да се бориш за нея или поне да я признаеш, поне да опиташ...А ако и той мисли така, ако и него го е страх, ако и той отлага...за утре...Понякога обаче утре е късно. Понякога обаче утре е далеч. И понякога утре вече е минало. И тогава ще прегрънеш своето „завинаги”, онова, което се надяваш, че никога няма да заплаче или поне, че ти няма да плачеш с него....
Нацупена, тя допиваше кафето си, илюзията, че постъпва правилно, подклаждаща нейната ролева игра, бавно се превръщаше в химера и това не й харесваше, не й допадаше и новия сценарии, защото вече знаеше неговия край.
- Ще се омъжиш ли? - попитах.
Тя ми кимна с глава:
- Какво друго да направя? Той изпусна вече своя шанс!
- А ако изгубиш...
- Аз пак ще го обичам...Завинаги ще го обичам. - простичко ми каза тя.

Завинаги..? Кога?


26.05.2017 г.

За нашите спомени няма снимки

За нашите спомени няма снимки,
няма дневници и недописани писма,
няма плюшени мечета и изсушени розови листа;
но те по-живи са от кино лента;
и като във филм любим оживяват нашите лица;
и умеят се смеят, умеят и да плачат,
умеят и да тичат в дъжда...;
да се протягат в сутрините ранни
и да прегръщат през нощта;
умеят да признават и отричат
думи казани и премълчани,
чувства, ясни, оправдани...
и да, обичат се...
обичат се както увехтяла снимка се обича,
като последен сняг в пролетта;
като хладно утро в топъл ден;
като капки дъжд през есента;
обичат се като нещо, което винаги се е обичало
и сякаш винаги ще е така...

За нашите спомени няма снимки,
но имат нашите сърца онова,
което като на кино лента се превърта...
най-красивото:
любовта.

25.05.2017 г.

Последвай мечтите си - безплатна онлайн книга!

Щастлива съм да обявя, че именно днес, на Деня на славянската писменост и култура, официално е факт моята втора книга, посветена на пътуванията ми по света! Тя е напълно безплатна за изтегляне (с регистрация на сайта) и е част от всички прекрасни е-книги, предлагани на сайта на Helikon! Приятно четене! :) <3
https://www.helikon.bg/…/-%D0%9F%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0…

17.05.2017 г.

Всичко е безвремие

..."Погледни напред по пътя – колко много неща те чакат, виж как се сбъдват най-големите ти мечти... Там, в края, седи жена – това си ти. Ти, ти и отново ти. Тя не е миналото, не е сегашното, тя е някъде в бъдещето. Какво ти казва и какво є отговаряш? Че всичко ще е наред. Секундите са просто част от това, което наричаме часове. Часовете – откъслеци от това, което определихме за време. За да го чакаме да мине, да отмине, да дойде. Само че то е винаги тук, вътре в нас, случва се постоянно. Знаеш ли, че една година на земята се измерва само с една секунда време в нашата позната слънчева система... Една секунда! Кой решава на колко време се равнява часът или секундата? Ако не се научим да живеем с миналото, то как бихме могли да построим бъдещето? И още повече – как ще се справим с настоящето. Всичко е безвремие!.."
Из "Чаках точно теб"
#чакахточнотеб


15.05.2017 г.

Времето и мечтите

Когато бях малка си мечтаех да стана писателка, но не каква да е писателка, а световно известна – от онези, за които пишат по вестниците, списанията, чийто книги се четат на всички езици и всички знаят името им – от деца до възрастни и четат ли, четат всяко нещо, което са написали. Лутайки се в детските си мечти, пишех комикси, които сама си илюстрирах, подобни на някогашните Мики Маус, но с приказни герой, които дори не помня откъде ми хрумваха на ума. После същите приказни герой оживяваха в приказки, които гордо връчвах на учителката ми по литература в трети клас, а тя пък развълнувана ме караше да излизам на дъската да ги чета пред всички. Това вече не ми харесваше, срамувах се, дърпах се, но как се става известен автор така -  като се срамуваш да излезеш пред публика? И аз сама не знаех. Като попораснах и започнах да си създавам илюзии за любовта – под илюзии разбирайте да се влюбя в симпатичното момче от 7 В клас, който носи статуса "лошо момче", само защото има сцепена вежда, но вероятно просто е паднал някога в банята и който разбира се, задължително си няма и идея, че аз съществувам, реших да пиша любовни писма. Отдаваше ми се предвид несподелената ми любов. След нея, разбира се, по детски имаше още много други, но точно тогава забелязах един конкурс в някое от тогавашните списания – може и да беше Попкорн – „Най-вълнуващо любовно писмо до Леонардо Ди Каприо”. Харесвах Лео като всяка средностатистическа тийнейджърка по онова време, имах си любовни драми, тази любов си беше невъзможна и естествено, вълнуваща и набързо написах писмото, без дори да го редактирам. Първо място! Несподелената ми любов с момчето със сцепената вежда имаше смисъл! Реших, че имам потенциал и взех една голяма тетрадка с оранжеви корици и започнах да пиша книга. По онова време животът ми се въртеше около училището и мечтите ми, които висяха на стената редом до програмата ми за училище – Лондон и любимата ми момчешка група – две невъзможни неща – нито щях да посетя Лондон в близко бъдеще, нито пък да срещна световноизвестната си любимата група. Но за сметка на това историята, която създавах на страниците на тетрадката бе красива, романтична - имаше си моя измислен Лондон, имаше си и моята измислена момчешка група, имаше истинска драма, имаше и много любов...Изписах всичките страници на един дъх, затворих последната корица и просто оставих историята настрана. Някакси, в последствие тази тетрадка изчезна, а с нея постепенно изчезваше и мечтата ми да стана писателка. Мислех си, че никога повече няма да мога да пресъздам написаното отново, никога повече няма да мога да изпиша цяла тетрадка, никога повече няма да мога да създам друга история... Детските ми мечти за световноизвестен автор започнаха постепенно да се борят с изживяванията ми на тийнейджър, а в последствие с драмите ми на студентка и постепенно замряха, когато се потопих в корпоративния свят на търговията и маркетинга. Спомнях си от време на време за оранжевата тетрадка и за героите от моят несбъднат роман. Но дотам. Животът вече имаше друг смисъл. Имаше своите истински любови, своите истински драми, своето истинско щастие, своята истинска цел. Или поне така си мислех. До една вечер. Една лятна вечер, когато навън дъждът удряше силно по прозорците, седях на дивана вкъщи и се чувствах апатична, тъжна, без настроение. Ей, така, без повод. Животът винаги е бил щедър към мен, но нещо все ми липсваше. липсваше ми онази невероятна тръпка, която винаги е търсила душата ми, която винаги  е искало да почувства сърцето ми - липсваше ми нещото отвъд оковите на стандартното ежедневие, на стандартния ми живот, липсваше ми тръпката на мечтите, онези - смелите, несбъднатите, липсваше ми усещането да ги имам. Искаше ми се нещо да се случи, но нещо невероятно, нещо, което да промени всичко около мен, да промени мен...нещо, което не знаех какво да е, още повече тихата стая не даваше особени перспективи за подобна случка. Отворих лаптопа и започнах безцелно да ровя в папките. Разглеждах снимки – беше ми скучно, филми – не ми се гледаха, изтрих някакви неща – нямаше подобрение. И тогава я видях – там, на моя си лаптоп, който ползвах от години, стоеше папка с името „Книга”. Книга ли? Аз такава папка нямам! Или поне не се сещах да имам... Отворих набързо и вътре имаше файл със същото заглавие. Отворих набързо и него. Представете си учудването ми, когато вътре, в този появил се незнайно откъде файл, беше моята история от оранжевата тетрадка! В цели 68 страници! Не можех да повярвам, с треперещи ръце заразглеждах в подробности и видях, че файлът е създаден още през 2000 година. Точно тогава по памет съм възстановила само 68 страници от моята история... Не помнех това нещо. И заклевам се, за първи път го виждах на компютъра ми. Чудо? Знак? Не знам, но определено бе нещото, което исках да получа тази вечер. И то дойде! Само! Някакси! Пред мен започнаха наново да оживяват героите от моята история, спомените за нея, идеите за продължението й, но най-вече – мечтата ми да стана писател. Отне ми точно два месеца да завърша историята. Отне ми повече малко по-малко от година да я напечатам на хартия. Отне ми 17 години да сбъдна мечтата си. През тези 17 години животът ми даде възможността да видя Лондон за първи път и в този първи път да се влюбя в него, точно, както го обичах на картичката, закачена на стената ми като дете; даде ми възможността още много пъти да се върна там и да изживея толкова прекрасни мигове, които си мечтаех да запомня завинаги. А има ли по-добър начин да запомниш нещо завинаги от това да го пръсъздадеш на хартия? За тези 17 години животът ми даде възможността да срещна и любимата си група. Да, същата любима група от плакатите на стената ми, да се запозная с тях и те да помнят моето име, да ми разкажат вълнуващи истории за себе си и живота си и да ми дадат толкова много емоции, които да, отново исках да запомня завинаги. Отне ми 17 години да сбъдна мечтите си. Отне ми точно толкова време животът да ми даде всяка думичка от историята, която започнах тогава, навремето, за да я довърша днес, за да стана готова за моята мечта. Да я сбъдна. Да я изживея. И бе точният момент. Перфектният тайминг. Най- правилното време. И вече знаех – винаги живеем чрез мечтите си, а и те живеят чрез нас.  И когато тогава, като малки, вечер сме заспивали, и сме си мислели за невъзможни неща, невъзможни ли са били те наистина? Не ни ли е дал животът именно онова, за което сме мечтаели без страх, онова, което сме поискали по детски със сърцето си, истински, чисто, без капка колебание, че ще се провалим, без капка колебание, че ще паднем, без предрасъдъци дали ще бъдем харесани и колко точно ще бъдем харесани? Във времето, когато нямаше фейсбук и лайкове, мечтаехме ли по-искрено от всякога и вярвахме ли по-истиниски от всякога – в чудеса, във феи и във вълшебства? Вярвахме ли повече в себе си, когато нямаше кой да ни каже, че няма невъзможни неща? Аз да. А вие?

26.04.2017 г.

Моите италиански дни

-TEASER-
"Всеки ден Италия ми предлагаше нещо ново, нещо различно, скрила в прекрасната си природа. Досега не бях виждала по-чиста, кристална вода. Досега не бях виждала това уникално синьо, в което преливаше тяхното море. Не бях докосвала ситен бял пясък, който да прилича на сняг. Не бях стояла до залез слънце по бански с мокра коса, наслаждавайки се на горещия ден, не бях вкусвала толкова вкусно приготвена морска храна, не бях опитвала и по-прекрасно пенливо вино. Всичките ми сетива танцуваха с отминаващите минути на моите италиански дни. Чувствах се повече от добре. А Франческо...можех само да въздишам, докато произнасях името му или докато гледах в очите му. Не бях предполагала, че едни очи могат да ме завладеят така. Целувките му ме разтапяха и аз бях готова за него винаги и навсякъде. Влияееше ми по магичен, завладяващ начин. Исках го постоянно. Разбира се, не беше само това. Галантността му , загрижеността му за мен бяха толкова мили и толкова непринудени. Подаването на ръка всеки път, когато слизам от колата, придърпването на стола, сядайки в някой прекрасен ресторант, загръщането с шал, когато рядко станеше хладно, придърпването ми на сянка, когато заспивах на жаркото слънце. Целуваше очите ми, целуваше и ръцете ми. всеки ден. Знаех, че ме обожава. Не беше нужно да ми го казва. Чувствах го. а нямаше по-прекрасно усещане от това да чувстваш това, което думите не казват. Ваканцията мина като миг, едночасовият полет до Лондон – като цяла вечност. Какво се случи ли? Само след седмица бях отново там. И на следващата също. И на по-следващата също..."
ОЧАКВАЙТЕ СКОРО продължението на "Чаках точно теб"
#чакахточнотеб