Вселени от различия

Толкова съм близо, а всъщност толкова далеч

Днес не мога да те видя

Всеки има вече собствен свят

Не мога да ти се обадя, не мога и да ти напиша...

Че съм тук.

Вървя все така, по същите пътеки

И виждам същите цветя...

Но днес е толкова различно

А аз почти не помня твоя глас

Не помня и смеха ти

А чертите на лицето ти някакси ми се размиват

Така както спомените ми за нас

Остана ми само чувството

Чувството, което всеки умее да остави

Дори когато си отиде, дори да го забравиш

Едно усещане за всичко

Едно усещане за теб

Мина кратко време, а е сякаш цяла вечност

Километри в разстояние, вселени от различия

Правейки невъзможно онова, което може би,

Може би, щеше някакси да бъде

Ако...

Влакът подминава познатата ми спирка

Не слязох.

И главата си обърнах, за да не виждам надписа, напомнящ ми

как тичам към изхода, за да открия теб,

Седиш в онази кола, насред дъжда и чакаш мен...

Споменът нашепва, че си там,

Но аз наяве зная, зная, че те няма.

Така че, влакът продължава.