Сега, когато трябваше да вървя, изминалите
последни дни ми се струваха като някаква химера, като нещо, което никога не се
бе случвало. Вероятно така се чувстваш, когато се влюбиш от пръв поглед в
някого. И този някой сега заемаше цялото свободно пространство в гърдите ти, в
главата ти, властвайки над всички мисли и създавайки емоции и чувства, които
отдавна си мислел, че си изгубил способността да чувстваш.
Самолетът бавно започна да се извисява, а
на мен бавно започваше да ми се плаче. Как бе възможно това – плачеше ми се за
човек, когото видях точно веднъж, който едва познавам, който, който...просто бе
по-различен от всичко останали – някъде, някога, които съм и ще срещна в живота
си. Знаех го! Не съм предполагала и за миг, че ще стане така в момента, в който
одобрих поканата за приятелство в интернет, не го осъзнавах и в дългите ни
разговори, които водехме онлайн, не го усещах и в снимките, които разглеждах
постоянно. Разбрах го в момента, в който ръцете му хванаха моите и той ми се
усмихна. Ей така, по момчешки. Каза ми само едно „здравей“. Е, и още нещо
разбира се, но не помня, как да помня, като всичко около мен се завъртя, подът
пропадна, небето се захлупи, всичко се въртеше, въздухът не стигаше... и така
разбрах.
Оттърсих глава от спомените и реших да
заспя. За заспя с мисълта за прибирането вкъщи и връщането ми към стария ми
живот. Той ме помоли да му пиша. За какво да му пиша? На хиляди километри от
мен е, за какво ми е да рови в мислите ми, когато не мога да го докосна, за
какво ми е да бъде част от минутите в деня ми, когато неговият ден е някъде
другаде, далеч от тук....След като кацнах, прибрах се, разопаковах багажа,
свърших още около хиляда неща, само и само да не мисля за него, опитах се да
заспя и нищо не помогна...отворих whatsapp и написах: „Кацнах”. До този момент не
знаех колко време траят три секунди и половина – точното време, което измина
докато получа отговор от него – „добре, скъпа. Как си? Как беше полета?” И така
се започна. Разумното ми АЗ се предаде пред емоционалното ми АЗ, пред опцията
да се събуждам всяка сутрин и с треперещи ръце да търся телефона си, пред това
да заспивам вечер посред нощ само заради часовата разлика и само заради
безкрайните дълги разговори, които водехме. Звукът на известията бе станал
най-любимият и чакан звук в живота ми...и колко странно, ей така , на 29 се
влюбих като на 15, аз, разумната аз...нямаше и капка следа от моето
благоразумие, от това, че вътрешно осъзнавах, че тази връзка няма бъдеще, ако
аз или пък той не сменим държавата, в която живеем. Което с всеки изминал
ден ми се струваше все по-добра идея, все по-добро решение. Но не смеех. Имах
стабилна работа, апартамент, кола, купища приятели, семейство, един живот, за
който повечето хора мечтаят, а аз си го имах, просто си го имах. И бях готова
да го разменя за да имам НЕГО. Бях ли? Разумното ми АЗ всяка вечер ми поклащаше
пръст и ми повтаряше да заспя, да спра да мисля за това, разумното ми АЗ всяка
сутрин ме потупваше по рамото, посочвайки ми познатия път към добре платената
ми работа, убеждавайки ме, че това, именно това е правилния избор, същото това
разумно АЗ се смееше заедно с мен, когато петък и събота излизах с приятелите
ми на по питие...За съжаление обаче разумното ми АЗ нямаше какво да ми каже,
когато нощем седях в тъмното, чувствайки се, че правя най-голямата грешка в
живота си, защото знаех, вътрешно знаех, че любовта на живота ми не е част от
моя разумен живот. И така, усмихната и тъжна едновременно, пропътувах десетки
пъти познатото разстояние от хиляди километри, за да изживея малкото на брой
щастливи мигове с НЕГО. А той..той ли.. той беше като всички сезони в едно, той
беше като зарядно, към което се закачаш и в момента, в който се откачиш искаш
още и още, той беше емоцията, която липсваше вътре в мен, той беше заряда, от
който имаше нужда живота ми, той ми показваше всичко онова, което очите ми гледаха
, но не виждаха. Заобичах света около мен във всяко едно отражение, научих се
да мечтая за най-невъзможните неща, вярвах, че мога да постигна всичко, съумях
да мълча повече, за да мога да чуя повече, да видя повече от онова, което се
случваше около мен, да се науча да чувам сърцето си, да се науча да поспра, за
да погледам някой изгрев или залез, да стана рано, защото животът тече толкова
неспирно и толкова бързо, за да се влюбя в дъжда и в хладния въздух, за да се
науча да танцувам с него и да му позволя да изпее моята песен, на НЕГО, на
дъжда...Мигове, които бяха кратки, но оставяха следа в живота ми повече от
всички други безкрайни моменти, които вероятно някога щях да изживея. И след
като си тръгвах всеки път, вкъщи, с разумното ми АЗ се убеждавахме заедно,
наред със страховете ми, че така е добре. Че така всичко е наред. Беше ли?....
Не знам. постъпих разумно и останах. Останах
тук, тук, където винаги бях. Не знам дали се уплаших или...това вече няма значение....Но
един въпрос не ме оставя понякога вечер да зяспя - изживях ли любовта? А
всъщност изживява ли се любовта? Не зная... не мисля...Но там някъде, така
далече, ТОЙ винаги ще бъде в моята Вселена повече от всички. И макар и езикът
ни да бе различен, единствен той разбираше всичко, което мислех, чувствах,
сричах...Защото един е онзи, който влиза в живота ти, разбърква всичко като
ураган посред лято Преобръща душата ти, Разбива я на хиляди парченца само, за
да разбереш, че никога досега не е била цяла. След НЕГО всичко вече е различно.
ТОЙ не остава в живота ти. Не и наистина. Защото там, вътре в себе си, винаги
ще търсиш, винаги ще помниш онзи, научил те на най-трудния урок - този да
обичаш. Себе си.
