Завинаги
Тя седеше срещу мен - най-добрата ми
приятелка, най-красивата жена, която познавах. Бе протегнала нежната си длан, а
огромният камък на безименния й пръст почти ме ослепяваше. Уж радостна, ми се
усмихваше сухо, разказваше за най-големия ден, който й предстоеше, за който
мечтаеше от дете, но като за някакво предстоящо събитие, като за чуждо събитие,
не нейното, нечие друго, натякваше на мен, на себе си, че е щастлива, но нещо
ми подсказваше, че не е точно така... Не се бяхме виждали от месеци. Знаех
добре, че крие нещо от мен, виждах го в очите й, които ме отбягваха, в леко
треперещите й ръце, в когато държеше чашата с кафе, разбирах го и от
безсмислените разговори, които вече водехме повече от час. Играех ролята, за
която тя дори не ме беше помолила, влизах в театъра й, който неумело режисираше
и се правех, че й вярвам. И след като всички измислени теми се изчерпаха,
замълчахме, допивайки студените си кафета и точно, когато вече срещата ни
губеше своя смисъл и изтичаше в своето време като в малък пясъчен часовник и
всяка от нас вече нямаше търпение да си тръгне, за да свали щастливите маски от
своето лице, тя се обърна към мен, присвивайки устни и отсече:
- Обичам друг.
Засмях се нелепо,
неразбиращо и тъпо, а тя само кимна два пъти с глава и единственото правилно
нещо в този момент бе, да помахам на сервитьорката за още едно кафе. Разказа ми
за Другия, с болка в гърдите си, която дори аз сама почувствах, за някаква
любов, която вече втора година продължавала, някой някого обичал, двамата се
обичали, но май-май никой от тях не знаел за това. Въртеше пръстена с огромен
камък там, на пръста си, където му беше мястото, където тя толкова много НЕ
искаше да му бъде мястото, нервно, неразбиращо, обвиняващо самата нея за
решенията, които уж са правилни, но май не бе сигурна, че са такива, за
болката, която сама си причиняваше и щастието, към което тичаше, бягаше, но се
спъваше, но дали това не бе просто един грешен път..? Задаваше ми въпросите
един след друг - дали това е любов, има ли смисъл, какво да направи, как да
постъпи, да му каже ли, да избяга ли, да зареже ли всичко, но какво ще си
помислят другите, но как, за Бога, можех аз да зная, когато нашият вътрешен
свят е толкова необятен и толкова личен, че само сами ние знаем и разбираме
какво се случва в него. Понякога е вълшебно, понякога е илюзорно, понякога има
хиляди пеперуди, понякога няма нищо, а друг път има всичко и аз не знаех,
наистина не знаех чия страна да заема - на илюзията или на реалността. Търсели
се, гонили се, карали се, разделяли се, обичали се, но НЕ били заедно. Тя е с
бъдещия си съпруг, а той - с някакво момиче. Имало някакъв свят по между, там
някъде, в празното пространство между техните два свята и този свят наистина изглеждаше
красив.... Спомних си как напусна мъжа си преди година и попитах Другият ли е
бил причината за това. Тя само кимна с глава.
- Какво направи той тогава? - попитах я
логично, а тя просто ми сви рамене и каза:
- Нищо. Той знаеше, че съм сама. Чаках...
- Той знаеше и не направи нищо? - учудено
попитах аз.
- Е, все е разбрал. Някакси....
Някакси бил разбрал. Някакси? И ето как
всички пропуснати мигове умират някъде в миналото, наречено неизживяно. Не някакси
умират. Истински умират. Превръщат се в пепел, в прах. Опитах се да разбера,
задавайки милион въпроси - защо, защо не му се е обадила, защо не е изтичала
при него, да му „каже ей, обичам те, да
бъдем заедно! Зарежи онази, другата, бъди с мен, нали мен обичаш?” Не, не
правели така жените, тя била жена....
-Но добре, нали го обичаш?
-Нали и той ме обича...? Аз ли трябва да
гоня любовта?
Къде пише кой трябва да гони любовта?
Трябва ли някой да гони любовта? Можеш ли да догониш любовта ако тя сама не
иска да те стигне? Най-красивите очи, които познавам, бяха най-тъжни на света.
Защото не гонила любовта. Глупост? Егоцентризъм? Несигурност? Страх от самота?
Защо ти е да се влюбваш всъщност? Да не бъдеш сам? Да чувстваш, че някой иска
теб - точно теб? Или пък несигурен във себе си търсиш онзи, който да ти даде
онова, което сам не можеш да откриеш - нито в себе си, нито във света? И просто
си оставаш с онзи, който може би и евентуално знаеш, че ще те обича вечно.
Точно тогава, когато осъзнаваш, че няма сигурност и във вечността.
- Какво да правя? - ме попита.
- Как какво да правиш - омъжваш се! - Нали
това трябваше да изкрещя? Но вместо това си замълчах. Подкрепям любовта. И не,
не вярвам в клетвите за нея. „Обичам те завинаги.. Завинаги ще съм до
теб! Завинаги ще те обичам?” Завинаги е най-разплаканата дума...И да съм до теб, не означава,
че ще те обичам... Можеш ли да се залъгваш цял живот, заспивайки до това завинаги. На ужким не можеш да обичаш.
На ужким няма да заспиш. Но не наужким животът ще тече....
- Той знае ли че го обичаш? - попитах
тъпо, защото не разбирах безсмисления театър, глупавата й игра.
- Знае, разбира се! - отсече и ми се
разсърди даже.
Ако не кажеш на някого, че го обичаш, защо
си сигурен, че ще го разбере? Колко думи умират още преди да бъдат родени,
колко неизказани чувства блуждаят изгубени в годините ей така - от
достойнство, глупост, от инат? Какво значение има какво изпитва другия
към теб, ако ти сама не си сигурна в чувствата си? Какво значение има ако си
сигурна в чувствата си, щом се колебаеш да ги признаеш? И ако се колебаеш да ги
признаеш, наистина ли искаш точно това – точно този човек, точно тази любов? А
ако я искаше, нямаше ли да се бориш за нея или поне да я признаеш, поне да
опиташ...А ако и той мисли така, ако и него го е страх, ако и той отлага...за
утре...Понякога обаче утре е късно. Понякога обаче утре е далеч. И понякога
утре вече е минало. И тогава ще прегрънеш своето „завинаги”, онова, което се
надяваш, че никога няма да заплаче или поне, че ти няма да плачеш с него....
Нацупена, тя допиваше кафето си, илюзията,
че постъпва правилно, подклаждаща нейната ролева игра, бавно се превръщаше в
химера и това не й харесваше, не й допадаше и новия сценарии, защото вече
знаеше неговия край.
- Ще се омъжиш ли? - попитах.
Тя ми кимна с глава:
- Какво друго да направя? Той изпусна вече
своя шанс!
- А ако изгубиш...
- Аз пак ще го обичам...Завинаги ще го
обичам. - простичко ми каза тя.
