- Обичам дома си. Да, напоследък падат бомби постоянно, но аз пак го обичам.
Тя беше красива. Съвършена кожа, изразителни дълбоки очи, фина усмивка.
- Там не ходя така. - продължи тя, посочвайки овала на лицето си. Там съм забрадена. - уловила учудата в погледа ми, развеселено кимна с глава.
- Не ти ли се иска да се преместиш за живееш тук, в родния град на майка ти?- попитах накрая.
- Не. Там е цялото ми семейство. Това тук не е моят свят. Хората са различни. Ти си първата, която срещам с усмивка на лице и толкова позитивна. Откакто съм тук всички се оплакват - за времето, за трафика , за храната, за парите. А там...
И после тя разказа как там , под падащите бомби , хората все пак се усмихвали. Разказа как там в праха от разрушени сгради хората си помагали. Как да щедростта не е лукс, а ежедневие. Как е логично да мразят, но те обичали. Как нямало хубав и лош ден, защото всеки ден е дар, подарък. Разказа как, когато две коли се случвало да катастрофират, шофьорите излизали и се прегръщали и благодарели на Бога, че са добре, а това - сочейки колите, са просто ламарини. Гледах младото момиче , което имаше избор в живота си - да избяга навсякъде другаде , да продължи образованието си, да разкрие скритата си красота. Говореше перфектен български и също така перфектно се усмихваше. Но онова, което разбрах бе повече от думи. Разбрах, че домът е там, където е сърцето ти. Разбрах, че светът не е изкован само от добро и зло. Изкован е от нашето разбиране за него, от нашата постоянна оценка за хубаво и лошо. Не сме ли прекалено разглезени, за да съдим дъждовния ден или прекалената жега ? Не сме ли свикнали на мирни утрини и спокойни нощи? Благодарихме ли веднъж, че живеем в мир? Позволено ли ни е прекалено всичко , че дори забравяме как се спазват правилата? Имаме ли прекалено много , за да пазим колите си сякаш са живота ни? Решихме ли, че сме вечни, за да не пазим достатъчно себе си? И обичаме ли наистина, за да получим точно онази любов, която уж толкова много искаме?
Момичето срещу мен живееше накрай света. В свят, непонятен за мен и вероятно е за теб. Свят, чийто правила осъждаме, само защото не познаваме. Но момичето бе научило много повече от мен и много повече от всички нас. Тя бе научила да намира красотата в малките неща, да познава любовта, да вярва и да бъде чиста. И дори да изглеждаше, че тя няма нищо,
Тя беше красива. Съвършена кожа, изразителни дълбоки очи, фина усмивка.
- Там не ходя така. - продължи тя, посочвайки овала на лицето си. Там съм забрадена. - уловила учудата в погледа ми, развеселено кимна с глава.
- Не ти ли се иска да се преместиш за живееш тук, в родния град на майка ти?- попитах накрая.
- Не. Там е цялото ми семейство. Това тук не е моят свят. Хората са различни. Ти си първата, която срещам с усмивка на лице и толкова позитивна. Откакто съм тук всички се оплакват - за времето, за трафика , за храната, за парите. А там...
И после тя разказа как там , под падащите бомби , хората все пак се усмихвали. Разказа как там в праха от разрушени сгради хората си помагали. Как да щедростта не е лукс, а ежедневие. Как е логично да мразят, но те обичали. Как нямало хубав и лош ден, защото всеки ден е дар, подарък. Разказа как, когато две коли се случвало да катастрофират, шофьорите излизали и се прегръщали и благодарели на Бога, че са добре, а това - сочейки колите, са просто ламарини. Гледах младото момиче , което имаше избор в живота си - да избяга навсякъде другаде , да продължи образованието си, да разкрие скритата си красота. Говореше перфектен български и също така перфектно се усмихваше. Но онова, което разбрах бе повече от думи. Разбрах, че домът е там, където е сърцето ти. Разбрах, че светът не е изкован само от добро и зло. Изкован е от нашето разбиране за него, от нашата постоянна оценка за хубаво и лошо. Не сме ли прекалено разглезени, за да съдим дъждовния ден или прекалената жега ? Не сме ли свикнали на мирни утрини и спокойни нощи? Благодарихме ли веднъж, че живеем в мир? Позволено ли ни е прекалено всичко , че дори забравяме как се спазват правилата? Имаме ли прекалено много , за да пазим колите си сякаш са живота ни? Решихме ли, че сме вечни, за да не пазим достатъчно себе си? И обичаме ли наистина, за да получим точно онази любов, която уж толкова много искаме?
Момичето срещу мен живееше накрай света. В свят, непонятен за мен и вероятно е за теб. Свят, чийто правила осъждаме, само защото не познаваме. Но момичето бе научило много повече от мен и много повече от всички нас. Тя бе научила да намира красотата в малките неща, да познава любовта, да вярва и да бъде чиста. И дори да изглеждаше, че тя няма нищо,
всъщност тя имаше всичко.
още на: https://www.facebook.com/stefanabelkovska/
0 коментара:
Публикуване на коментар