...Когато неотдавна прочетох “Алхимикът” на Паолу Коелю, за момчето, прекосяващо пустинята, за да стигне своята мечта, се сетих за моите два дни в Сахара. Момчето се учеше да слуша сърцето си. Не му беше лесно. Защото понякога, за да чуеш сърцето си, трябва да останеш сам, да заглушиш тътена на външния свят, да заглушиш собствения си истински глас, за да чуеш онзи отвътре – гласът на сърцето. Момчето дълго се бунтуваше срещу вътрешния си глас, но както се казва в книгата „съществува език, който е отвъд думите. Ако успея да разгадая този език без думи, ще успея да разгадая целия свят.” Може би, затова всички мълчахме почти два дни. Без да знаем защо, вечните пясъци на пустинята ни разказваха една безмълвна история, която ни разкри повече, отколкото бяхме живяли някога досега. История за това, как времето е послушно, как не е нужно винаги да бързаш и имаш време да поспреш, някъде, насред пустошта, където всичко сякаш се разтяга в милиони години, вечности, там, където имаш време за всичко. Да чуваш без да говориш, да усещаш без да докосваш, да разбираш, без да знаеш нищо. Да се намериш в пустошта.
И да поискаш да се връщаш там. Отново и отново....
http://lazara.bg/rubriki/mechtai-sas-stefana-da-se-namerish-v-pustoshta/
още на: https://www.facebook.com/stefanabelkovska/
0 коментара:
Публикуване на коментар