Когато, тогава.

- Когато, тогава. - каза той.
- Когато, тогава. - съгласих се аз.
Мислех си, че зная всичко,
мислех си, че мога всичко
мислех си, че нямам време
или пък, че имам цял един живот
мислех си, че зная какво точно ми трябва,
за да бъда щастлива...
и че то има очертания, цвят и мирис
и че има точно време, хора и дори места
и понякога дори си мислех, че нямам време и да го открия
Когато, тогава...
Зависеше ли това от мен?
Казвам ли на слънцето кога да грее
или пък на дъждът кога да завали
ще обичам ли или пък не
ще замина ли на край света, оставяйки всичко познато тук и сега
или пък ще си остана у дома
и разбрах - онова, което ми трябва
няма цвят и няма мирис
и няма място, няма време
има само очертанията на моето съзнание
и много цветове
на моите мисли и моите страхове
на моите сънища и моите мечти
и онова, което ще намеря
е само онова, което ще потърся
когато, тогава.
и вече не бързам
и не искам да въртя сама земята
онова, което ще дойде, ще дойде
а аз мога да бъда само тук и сега.

Чети още...

Само понякога

Любовта...

търсим я, намираме я, губим я.

Понякога идва при нас като малко загубено момиченце с ожулени колена, 

друг път е в топлината на очите на най-обичната сестра. 

Любовта е рози, а друг път е песен, проливен дъжд, 

мирис на топло какао или просто на парфюм.... 

Понякога, любовта идва като гръм от ясно небе и ни повлича със себе си като тайфун,

толкова опасно, толкова непосилно за нас,
че не знаем какво да я правим,не знаем как да постъпим. 

И бягаме ли бягаме.. 

Понякога любовта е просто в две очи. 

Карамелени очи. 

Такива, които ти разкриват целия свят. 

И ти си мислиш, че този свят е нов, 

но той е точно твоя свят, онзи, в който винаги си живял, 

свят без време, свят без минало, свят без бъдеще. 

Спрели стрелки, спряло сърце, само очи, онези очи. 

Понякога си мислим, че можем да живеем без тази любов и я заместваме с какво ли не. Кариера, коли, скъпи бижута, пътувания, шумни компании, котки, кучета, книги...

Но тя, тя винаги ни търси и винаги ни напомня, че тя, 

любовта е онази, която има значение там, 

накрая на дните ни и заради която всичко придобива смисъл. 

Истински смисъл. 

Защото любовта, само любовта може да излекува счупеното ни аз.. 

А понякога, само, понякога, имаме шанса да я срещнем отново...

Из "Чаках точно теб", Стефана Белковска
още на: https://www.facebook.com/stefanabelkovska/

Чети още...

Колко пъти можеш да се връщаш там, където си оставил мечтите си?

Иска ми се да запомня момента, но в този момент разбирам, че аз го имам и че винаги съм го имала и никога няма да го загубя. И може би отново ще се връщам към него в сънищата си. Сякаш някой ме дърпа за ръката и ми казва ела и аз просто тръгвам в обратната посока, където слънцето залязва. Или поне така изглежда. Там, под цветните лъчи, цветно оживява града. Готическият град прелива в червеникава обвивка, в стотиците си върхове на катедрали, във вълшебна архитектура и улици, омешани между тях, в мостове, в река. Всичко се движи, живее, диша. На забавен кадър, на бърз кадър. Не е картичка, не е снимка. Повече от това е. Място е. Където съм оставила сърцето си. Някога, и аз не знам кога.

http://lazara.bg/rubriki/mechtai-sas-stefana-edinburg/

Чети още...

Далеч от всичко

Понякога ти трябва да се отделиш от всичко,
За да разбереш точно какво истински ти липсва
Понякога трябва да чуеш "не",
За да разбереш наистина ли искаш "да"
Понякога ти трябва да изгубиш всичко,
За да разбереш колко много всъщност имаш
Да не виждаш хоризонта, за да откриеш своя път
И да спреш само, за да можеш да продължиш
И дори да се разпаднеш на парчета
Само, за да се събереш отново
Понякога ти трябва да останеш сам
Със своите въпросителни
И своите многоточия,
За да се намериш в редовете
на изгубеното аз
Да помълчиш, за да чуеш
Да затвориш очи, за да видиш
И в тишината пак да усещаш
Какво търсиш
Какво искаш
Кого обичаш
Кой си ти.

още на: www.facebook.com/stefanabelkovska

Чети още...

Призраци

Да....имаше и такива хора в живота ми.
Такива, които обичах с цялото си сърце
Призраци,
призраци ги наричам
бродещи изгубени
души без сенки, имащи някога лице
понякога
само понякога се завръщат
в обърканите ми сънища
в студените нощи
тогава, когато няма никакви звезди
и никога, никога не разбират
че не са добре дошли,
не, не са добре дошли
светът им толкова е празен,
но още по-празно е с тях
защо тогава са ми те?
защо ми е да обръщам се назад?
миналото няма нищо ново да ми каже
прашлясали корици, прочетени глави
героите бродят като сенки,
сенки тънещи в мрак
А аз знам - само любовта носи светлина
Затова не ми трябват те

още на: https://www.facebook.com/stefanabelkovska/

Чети още...

Не искам да съм част от обърканите релси

Не говори, не искам да те слушам
Слухът ми изморен е от празните ти думи
Обещания, слова...
Не вярвам вече в нищо

Защо ли? Ей така..

Да, да, чувам, че ме викаш,

но не виждаш ли - продължавам да вървя

по моят път, забрави ли - различен

от твоя, криволичещ кръстопът

не искам да съм част от обърканите релси

и бездънните ти улици със тъмен край

натам водят всичките ти пътища

а моите светли са и търсят рай

да, да, чувам те, че обещаваш

но не разбираш ли - не вярвам в това

всичко можеш да ми кажеш, зная

но ще останеш ли след това? 

минутите ти вече не са достатъчни

нито пък късите ти часове

обещаваш ми безкрая, 

а часовник даже нямаш,

как възможно е това?

оставам само ако е завинаги

за друго нямам време, продължавам

по моите пътища, некриволичещи

усмихваш се?

не вярваш?

Но аз вървя, а ти оставаш сам...

още на: https://www.facebook.com/stefanabelkovska/

Чети още...

Счупени крила

Каква съм ли - изгубена
Дори сама не мога да се прочета

някъде в пустинята съм, насред нищото

Със счупени сълзи

и счупени крила
Забравих вече да летя...

Как става ли? Ами така!

Когато мечтаеш някакси по детски

И почти така искрено обичаш

Усмихваш се с топлина 

И светлината те изпълва - 

От върха се спускаш и политаш -

Щастливо, сбъднато , красиво

Но няма как и всичко дърпа те надолу - 

Гравитация и спомени, мисли, време, часове, минало и нещо непростено 

И някакси естествено се връщаш пак назад

Но връщане назад няма 

Веднъж, когато си летял 

по земята някакси не ходиш

превръщаш се в сянка,

в човек без път и без компас,

търсиш без да знаеш и ти какво

и луташ се в кошмари, в сънища, в умора

и много често сред грешните хора

искаш да обичаш

но често мразиш

искаш слънце, а пък винаги вали

и така, наопаки е всичко

на земята се седи

и тогава се изгубваш

ставаш призрак без крила

подминаваш бързащите хора

и усмихваш се едва

а те си мислят, че си луд

"Лъжа е - хората не могат да летят" -

Усмихват се със съсухрени лица

Така е - може би е лудост

но е така този свят е пълен с лъжи...

още на: https://www.facebook.com/stefanabelkovska/

Чети още...